Времето свирепо и ненаситно жене в мене –
забива в мисълта ми прах, безверие, сламки и осили,
в сърцето ми – кама и отрова от скорпион...
Но... открила своето си зрънце Небе –
имам хъс, вяра, противоотрова и сили,
от сияйната Светлина, на Вечния бастион – Любов...
Усещам се на сън... ставам много голяма, огромна. Разширявам се, извисявам се, разреждам се... тялото ми си е моето, но за пореден път, както при всичките ми “душевни странствания”, го усещам така безкрайно!...
Лежа си някъде “из небесата”, обгърната от някакви облаци: бели, розови, светлосини..., в нещо, като много мека и нежна, ефирна мъгла, в която си звучи някаква нечувана, от мен, някаква омайна музика, и ми е хубаво, хубаво..., толкова ми е прекрасно, толкова ми е истинско, толкова ми е сияйно и удобно, че съм убедена – нищо не може да ме изтръгне от това състояние, но...
Един много строг и много заповеднически глас, глас, който отчетливо и тихо, и някак властно и твърдо, изключващ каквото и да възражение или молба, ми прошепна: “Бързо слизай на Земята!”
Кагато отворих очи, първата ми мисъл бе: “Този път съпружето ще ме открие заспала завинаги”, а първото ми усещане – бях ледено студена. Не можех нито да помръдна, нито да “проговоря”. Имах чувството, че съм огромна деформирана буца лед. В следващия миг сякаш сърцето ми щеше да се взриви, от първия си удар, който избумтя в главата ми и разтресе плътта ми. И започнах да усещам как лека топлинка се появява по върховете на пръстите ми, и на ръцете и на краката, и тялото ми започна “да се пълни” с тази топлинка, а сърцето ми, тоест, “клетъчната ми помпа”, заработи на “пълните си обороти”, а лепкавата и студена локва пот, под мен, и болките в челюстта... Е, пак са ме “смъкнали”... в Жътвата! На Времето.