автор: Konstantin_Lakov

Усмивката й се простираше от Гватемала до Хондурас. Предположих, че е предназначена за мен, защото в пясъчната градина нямаше жива душа освен нас двамата, а вселената като цяло едва ли я заслужаваше.
И аз не смятах, че я заслужавам кой знае колко, но поех риска да й отвърна.
– Харесвам еднооките неща – сподели собственичката на географски невъзможната усмивка.
Репликата й не ме озадачи. Нито обстоятелството, че избра тъкмо нея за начало на разговор с непознат. Кимнах в отговор, все едно че от години насам небрежно си бъбрим за подходящия брой очи на нещата.
Беше руса, с приятен загар, по бледорозова лятна рокля с гол гръб и ако вместо горното ми беше изтърсила „парите или живота”, моментално щях да й връча и двете, опаковани в китайска коприна и завързани със златна панделка с дракончета.
– Казвам се Еди-как-си – казах бързо, за да не скъсам нишката на разговора, – и намирам еднооките неща за напълно приемливи от всяка гледна точка.
– Ели-коя-си – представи се непознатата и ми хвърли възторжен син поглед, от който с мъка успях да изплувам. – Приятно ми е.
Не ми се стори уместно да се поинтересувам какво е мнението й за едноухите неща. Човек не бива да си подритва късмета току-така. По-добре е да го подритне след известно умуване.
Дали заради лятната жега, или заради хипнотизиращата усмивка, този следобед умуването не ми се удаваше много.
– Прекрасно име – поднесох одобренията си. – И изключително рядко. Едновременно универсално и уникално.
Тук запънах и млъкнах.
– Наследство ми е от баба ми Ели-каква-си. Я-то накрая е по морфологически съображения.
Кимнах разбиращо. Кракът ми разсеяно чертаеше прободени сърчица в пясъка. Забелязах тази работа и тихомълком ги замазах.
– И аз съм кръстен на разни роднински местоимения. Например това Еди в началото ми е от един прадядо-англичанин, който знаел само две думи на български. „Здрасти” и „Как си”. От там – Еди-как-си.
– Пак си имал късмет. Можеха да те кръстят Здрасти.
– Или Подяволите. Това била третата му дума, по-нататък махнал с ръка и се отказал от българския.
Тя се изсмя.
– Тогава ще те наричам Здрасти на галено и Подяволите, когато съм ти ядосана.
– Харесва ми, но не сме стигнали до там – казах с тъга. – И няма да стигнем.
Усмивката й се сви до разочарован северен полюс.
– Защо не?
– Не съм от Варна – изтъкнах горчивата истина. – Морето свърши. След един час потеглям към София.
– Ха! – усмихна се Ели-коя-си и северният полюс изчезна. – Какво съвпадение.
Опитах се да не направя кълбо напред. Въздържах се също и от почти непреодолимия порив да я хвана за ръцете и да потъркам носа си в нейния. Както споменах, един мъж не бива да подритва късмета си току-така.
Разбира се, това правило не важи за жените. Тя направи крачка към мен и носовете ни се приближиха до опасните два сантиметра. Вдъхнах уханието на косите й. В неговото присъствие ароматът на всевъзможните глицинии, аспидистри, ахимени, аморфофалуси и бромелии около нас изветря като евтин дезодорант.
Иззад дюните някакви хора играеха волейбол и пищяха, един чичо се надвикваше с врявата в опитите си да продаде сладолед, самотна майка крещеше „Ели, къде си, Ели!” или нещо подобно, спасителят свиреше по някакъв потенциален удавник. От плажа лъхна на сол и море, смеси се с нейното ухание, тя затвори очи и аз се наведох към нея.
– По дяволите! – изрева в този прекрасен момент нечий глас зад гърба ми. Две мощни ръце ме сграбчиха под мишниците и без никакво усилие ме вдигнаха във въздуха.
Докато ритах и се съпротивлявах безпомощно, по алеята с тежки стъпки се дотътри огромна жена, кресна „Ели!” и с червено от ярост лице се нахвърли върху моята дама.
– Да му се не види! – продължи да реве гласът зад гърба ми. – Само за минута те оставих на ролбата, за да купя сладолед на майка ти! Как успя да изчезнеш, докато си обърна главата!
Не го слушах. Стисках до гърдите си плюшеното мече, дето беше с едно око и гледах как майката на Ели й се кара и я дърпа в неизвестна посока. Тя също ме гледаше – и ей богу, усмивката й все така се простираше от Сингапур до Калкута. Ще се видим в София, прочетох по устните й.
– Аз съм в 192-ра детска градина! – изкрещях, докато баща ми ме мяташе през рамото си. – А ти в коя си?