Колко дълго изплаквах
безпардонната си съдба,
по земята настръхнала,
тихо шляпа, обосялата ми душa.
Във сърцето изхрипа обичта,
като стон,
а в ръцете ми топли,
две врабчета треперещи
са намерили дом.
Как да хукна със вятъра
и по прекия път да вървя,
имам сметки неприключени
и куп безполезни слова.
Имам песни несподеляни,
неизречени мисли в нощта...
Все тъй крача безпътна,
под премръзналата луна.