автор: lorsa

Имам фобия от тесните пространства
и във кожата си трудно се побирам;
тя по шева би се пръснала отдавна,
ала ципът на устата ми я спира.
И една такава – сюрреалистична
(несъшита от копринените нишки
на обърканото ми тебеобичане)
не научих през очите ти да виждам.
Tи го каза. Че не ми се получава.
И развих алергия към телефона.
И по мене копчетата разкопчавам -
но зеленото за теб държа. Основно.
... разболя ме – като тюлено платно съм;
тесногръда, че не мога да приема
как с върха на усните си бях на косъм
лекомислено вината да поема,
но поех го само удара под кръста.
Че зад щорите докосвам тишината.
Имам фобия от тесни промеждутъци -
от „Не, мерси.” до „Казах ти отдавна!”
... и защото ти е повече от ясно -
уморих се като плат да се прегъвам,
знам – и в твойта кожа става все по-тясно.
Но да си дебелокож си е... разумно.
Затова – успя! Разкъса ме по шева.
Да, оплетохме конците. Нека спре!

... но преди да дръпнеш щорите пред тебе...
Научи ме, моля те,
да съм перде!