автор: utopiangal

Когато нощта от деня светлината загребе,
с теб сме в синьото легло. Не под черното небе.
С умиление и скришом очите ми те галят,
отчаяно опитват из съзнанието ти да обикалят.

Но те тъжно, без надежда гледат.
Няма да те разберат, дори с твоите да се съгледат.
Статичната картина се раздвижи,
когато челото ти трепна, вероятно сепнато от грижи.

Всичко бе прекрасно,
да лежа до теб не мислех, че е опасно.
‘Мога да го обожавам.’-Дойде в ума ми мисъл,
придружена с тягостен, неканен смисъл.

При идеята, че мога да те заобичам,
душата ми се сви, сякаш от цветята грубост трябва да извличам.
Страх обзе цялото ми същество,
Любовта ли е най-ценно божество?

Но тя боли, тя носи огорчение,
сърцето ми в твоето същество е на самоволно заточение.
Да те обичам, ме е страх. Всички свои чувства на едно събрах.
В куфара ги сложих и да те напусна задача си възложих.

Не си виновен ти. Повярвай.
В мен страх се обади, че любящото ми сърце от гръдта ще се извади.
Че бих могла да се привържа се притесних,
Страхлива, колеблива и недостойна съм, прецених.

Всичко бе прекрасно,
но да лежа до теб,
бе особено опасно.