автор: tzvetcomarinov

Познаваха се добре, за да се ръкостискат сега или представят един на друг.
-Какво искаш? - попита Големият, но това го направи повече да прикрие вътрешното смущение.
Такъв си беше винаги пишман-косачът, най-страхливият е в тройката. Раболепничеше до слугинаж пред женската и заради нея бе готов както се казва "да стъпи в огъня". Вероятно е подвластен и на самовнушението, че тя е влюбена в него и не виждаше как другите двама го въртяха на малкия си пръст. Най-голям е измежду тях, но сякаш има най-скромния мозък. Щом се прекланяше пред извратения акъл на Малкия, а женската си играеше с него сякаш е детска кукла.
Да приказва с него не възнамеряваше, защото времето за всякакви общочовешки взаимоотношения беше полетяло някъде и безвъзратно. За да му го подчертае, измъкна изпод ризата скритата до сега палка и направи важната, потребна крачка. Скъси дистанцията, за да си гарантира още полезност от всяко свое движение.
Големият инстинктивно избра най-полезното за себе си. Подпря длани върху земята с ясното намерение, да се отблъсне и побегне. Само дето остатъкът от сиво вещество го предупреди и за другата вероятност, така ще даде повод на другия да постъпи с него като с беглец. Отпусна лакти, но остана в настръхнала позиция, съвсем като зверче приклещено в ъгъла с фалшиви сили за съпротива.
-Какво искаш? - изглежда само за това се досещаше. - Да ме арестуваш ли? Не съм направил нищо, а в каруцата има трева. Косих я покрай пътя. В засятото не съм влизал, откъдето я взех личи добре.
Излишни приказки. ТОЙ не искаше да оглежда прерязаните стъбла на зеленината, а търсеше онова място, което му трябва. Намери го и светкавично замахна с палката и с всичката сила дето имаше.
Големият се сви от болка, която веднага го отказа от всякакви желания и намерения за бягство. Не извика вече изпаднал в паника, а изпружи крака за повече убедителност, но изглежда не му повярваха, щом го цапардосаха отново. И пак по онова деликатно място. След което човек не може лесно да избере какво да прави по-нататък. Защото нямаше никаква реална представа за това, къде се намира и какво става с него.
Помощното средство свърши своята работа и нека се върне отново под ризата. Там да кротува, защото добре личи, няма да имат повече нужда от него. Нека отстъпи на чифтът латексови ръкавици, които до сега търпеливо чакаха своя ред. Ето го и него, сега да оправдаят с нещо присъствието си тук. Краят на юздите се оказа възкъсичък след привързването за дървото и се наложи да придърпа малко тялото на Големия към тях. Направи го без колебание. Влаченето не променяше кой знае какво, нали по-нататък само това щяха да го правят. Зашеметен и омекнал от ударите, послушно се остави да увият кожената лента около китките му. Децата често правеха така от глупост, да не им избяга коня или магарето от ръцете въпреки предупрежденията на възрастните. Станеше ли белята, малчуганите твърдяха всичко друго, само не истината за станалото.
Конят даде сериозна заявка да се разбере, че е способен и в нагласа да обърка плана. Пръхтеше, отворил ноздри като след продължителен галоп. С категоричност предупреждаваше, не е никак безопастно приближаването му от непознат. Глупак наивен. С проскубаната грива и ясно очертани ребра се насилваше да приравни конска сила с човешки мозък. ТОЙ взе от каруцата вилата и я носичи с желязната част към неговия хълбок. Животното не се отказа докрай от пръхтене и блещенето на очите, но се отмести колкото му трябваше да забие спринцовката в областта на шията. След малко, конят щеше да усети новото дето ври из вените му и разбере, колко по-безобидни са били насочените остриета на вилата.
Трябваше да побърза, докато пощурялото животно не опъне съвесм ремъците и направи освобождаването на клупа около ствола на дървото безуспешно или превъзмогнало болката от желязото в устата, не изпрати по дяволите юздата и всичко останало.
Слаба пречка беше тялото на Големия и конят хукна за някъде. Да се отърси възможно на-скоро от всичко, което видя и почувства в последните минути. ТОЙ хвърли братно вилата в каруцата и веднага почувства такова облекчение, сякаш и него бяха държали до преди малко за дървото.
Цветко Маринов