автор: Solara

Здравей, Птиче,
....И прощавай, че те убих!
Не бях аз, а любовта на другиго към мен. Думите, които изрекох се стовариха като Дамоклев меч над клетата ти главица и те накараха да замлъкнеш завинаги.
Oттогава станах много пестелива на думи. То и никога не съм била от най-приказливите.
Обичах да седя покрай него, когато ловеше риба на реката. Беше ми казал, че трябва да седя спокойно и мълчаливо за да не се плаши рибата и аз слушах.Можех да седя с часове и да чопля с клечка пръстта, строейки планини и каньони за забързаните мравки.Само и само да съм там - до него.Спокойствие.
После мълчах, когато ме водеше да ми показва бебетата в родилното – да не се събудят. Бяха мънички и беззащитни – розови пашкули, промлясващи в съня си. Миришеха много хубаво. Топлина.
Мълчах, когато слушахме музика.Той обичаше много песните на Аспарух Лешников и ми пееше, подрусвайки ме нежно на коляно.Понякога танцувах стъпила върху обувките му.Нежност.
Винаги, когато съм имала проблем ме е съветвал.Имаше тежък характер, но не и за мен. Дори и гласа му се променяше по време на общуването му ...с моето мълчание.Сигурност.
Времето ни се изплъзва бързо и неусетно.Аз порастнах.Животът ме подхвана във водовъртежа си. Избягах далече-далече, продължавайки да мълча.Забрава.
Помниш ли онази нощ,Птиче,помниш ли? Нощта, в която ти се върна.Уплаши ме до смърт и в страха си се нараних. На другият ден разбрах, че е починал.Не знаех. Не помня вече, дали му казах, че го обичам.Просто стоях там, в тъмното мълчейки, а кръвта се стичаше бавно по крака ми.Сбогуване.
Вчера слънцето беше огромно и оранжево, но някакси студено, надвиснало зад декора гора-река.Гледах го известно време мълчаливо за да ти разкажа.Стана ми много мъчно и ме доядя, че съм такава страхливка.Самота.
....
Дали не съм толкова студена, че да не мога да намеря никога подходящите думи?
Искам да говоря,Птиче, искам да говоря сега, но не знам какво да кажа...просто не знам.