автор: verginov

Денят поема тихо към нощта,
зад ъгъла завива безразличен,
а споменът помръква от тъга
ограбен от значение и смисъл.

Притихналите сенки на дома,
прегръщат измореното ми тяло,
отново проговаря старостта
от пукнатото, старо огледало.

Тик-така безконечна самота.
В часовника неслучени минути,
загърнали среднощна тишина,
се лутат по миража на съня ми

и търсят пропилени часове,
понесли непосилното си бреме
и молят Бог треперещи ръце,
да възкреси погубеното време.

Но само непростимата вина,
надига се от гроба на мечтите,
пробола безпощадно младостта
разпъната по хода на стрелките

А някъде, в безкрайната тъма,
Създателят събира в броеница,
от падащи звезди и светлина,
надеждата, на мъртвите зеници.