автор: utopiangal

Искам двамата да бродим из сърцето на София, ей така. В момент, когато Слънцето е на път да залезе. И ще се държим за ръце, докато тръпката от допира не дотегне. И ще тичаме, тичаме, тичаме измежду колите… и нека бибиткат - влюбените ни сърца ще са безразсъдни и смели, а усмивката ще бъде на невинните ни лица.
Ще е красива и бяла, защото любовта ни ще е чиста. В сърцата ни ще е тихо и спокойно, а дълбоките ни очи ще гледат в далечината и ще поглъщат динамиката сякаш я виждат на забавен кадър. Минувачите ще са ни чужди, защото няма да разбират любовта ни, няма и да я забележат дори. Ние за тях ще сме бездомни, но душите ни ще са топли. Нозете ни ще изглеждат безпътни, но ще знаят посоката по-добре от умовете ни. Ще спрем внезапно. Животът отново ще продължи в пълната си сила. Тогава обаче ще потъна в очите ти и отново всичко ще стане плавно. Слънцето почти залезе. Все още чувството от любимите ръце в косите ми не ме измаря. Защото аз усещам бледен допир от ангел, а не силните ръце на граблива птица. Ще извадя апарат и ще запечатам момента. Ще е размазана снимка. Някой ще я нарече грозна – аз ще кажа ‘абстрактна’. И ще я обичам. Както теб обичам. И ще я пазя до леглото си, както теб пазя в крехкото си предпазливо сърце. И когато мисля за нея, няма да успявам да избягам от благата усмивка, както мисълта за теб, която не позволява душата ми да остане безразлична. Тя трепва, тя обича. Тази снимка ще е една от многото за света, но за мен ще е различна и значима. Както ако гледаш от космоса ти си една от многото цветни точки, придаващи облика на Земята. За мен обаче си най-прекрасната, най-пълната точка. Ти си дъга. Ти си всички багри. Снимката ми ще е странна. Както теб. И когато се разделим и тебe те няма, с нея двете ще бродим из София…ей така. В момент, когато Слънцето отдавна залезе.