автор: verysmallanimal

Наричат го психодиспансер и се намира извън града, по пътя, който извежда на магистралата. В полукръг го обгражда реката, която тук прави плавен завой, а от другата страна има рехава акациева горичка, насред която стърчи стара водонапорна кула.
Мястото е много приятно и тихо, въпреки близостта на шосето. Дворът е сравнително голям и почти изцяло затревен, с няколко лехи рози и едно пресъхнало езерце, оградено с бели камъни. В средата е главната сграда - дълга, двуетажна постройка, строена веднага след войната. Партерният етаж от сиви каменни блокове, а горният – облицован с почернели от
годините дъски. Човек очаква да види решетки по прозорците на такава сграда, но решетки имаше само на два от прозорците на партерния етаж – единият беше на лекарския кабинет, а другият – на сестринската стая, в която държаха и лекарствата. Помня, когато отидох за пръв път, се пошегувах, че това вероятно е за да не избяга докторът. Освен тази сграда в единия край на двора има още две – едната е голям гараж, който сега служи като склад за дърва и въглища, а другата някога е приютявала пералня, кухня и работилница. Именно заради нея, в продължение на малко повече от месец и половина, се наложи почти всеки ден да ходя в диспансера.
Имам малка фирма за ремонтни и довършителни работи и бях сключил договор за ремонт – от трите помещения трябваше да се направи малък жилищен блок, който да побере десетина пациенти, прехвърлени тук от друго такова място. Мислех, че ще се оправим за една-две седмици, но постройката беше в окаяно състояние и работата се проточи. Беше през юни – след пролетните дъждове и преди летните жеги, та се работеше леко. Обядвахме на място и продължавахме работа до мръкнало – в края на краищата, плащаше ни се за целия обект и колкото по-бързо свършехме, толкова по-добре.
Новите пациенти бяха сместени на походни легла в стаите на главната сграда и поради теснотията повечето прекарваха почти цял ден навън, мотаейки се по алеите или дремейки по пейките. Всички те си имаха своите проблеми, разбира се, но бяха все кротки, потънали в странните си светове хора, от които докторът и двете сестри ги изваждаха само по бяд, за да ги вкарат в столовата. Точно в тази столова видях за пръв път картините на жената със синьото шалче. Един ден търсех доктора за да го питам нещо във връзка с ремонта и го намерих, покатерен на една табуретка, да закача с кабарчета няколко листа на едно дървено табло, което висеше до шубъра. Поговорихме, но аз останах, загледан в рисунките. Харесаха ми, въпреки, че не ги разбирах – странни форми и цветове, които извикваха усещане за топлина и уют. Докторът слезе от табуретката и се усмихна:
- Хубави са, нали? Жалко, че не мога да ги поставя в рамки, но и така става.
- Ваши ли са, докторе? – попитах, без да отделям очи от рисунките.
- А, не, къде ти...аз две прави линии не мога да тегля – засмя се за миг и допълни – имаме тук една женица, от новите...
Бях решил да си вървя, че ме чакаше работа, когато той ме тупна лекичко по рамото:
- Искаш ли да видиш и другите? Те са...ама ела, ела да ти ги покажа.
На бюрото в кабинета лежеше дебела папка – от ония, с твърдите корици и тесни панделки за връзване. Докторът я отвори и заизважда лист по лист:
- И тези са нейни. Ама виж каква разлика, а?
Наистина, тези рисунки сякаш бяха правени от друг човек. Човек, пред чиито очи светът се сгърчва в уродливи, страшни форми – неразпознаваеми, излъчващи страх. Страх и отчаяние. Черно, червено и лилаво се преплитаха, назъбени светкавици се стрелкаха по листата и сякаш ги пробождаха. На някои от тях валеше черен дъжд, под който се криеха безформени сенки. Стана ми неприятно и отвърнах очи. Докторът въздъхна:
- Това е нейният свят – чудовища, надвесени над нея, преследващи я неуморно...
- А другите – онези, веселите?
- Понякога тя успява да избяга от кошмарите – докторът се замисли за миг – има още един свят, но рядко успява да го открие. А когато това стане – нали видя – толкова обич и топлота има там!
Той погледна през прозореца и добави:
- Ето я там, на пейката под бряста. Рисува...
Излязох на двора и се запътих към обекта, но след няколко крачки забавих ход и спрях. Обърнах глава към жената на пейката и я загледах. После бавно се запътих към нея.
По-скоро ниска, слаба, с къса прошарена коса, сресана на път, тя ми напомняше на избелелите фотографии, които бабите ни кътаха в пирографирани дървени кутии – бледи сенки на отдавна живели хора, спомени за свят, потънал в мъглата на времето. Облечена беше в бяла басмяна рокля, с болнични пантофи на бос крак. Тънко, полупрозрачно синьо шалче обгръщаше врата ѝ. На коленете си държеше парче шперплат, който ѝ служеше като подложка за рисунката. Ръцете ѝ, бели и без характерните за възрастта кафеникави петна, внимателно придържаха листа. Стоях до пейката и се чудех защо, да му се не види, съм тук. Жената вдигна глава и ме погледна. Не можех да определя възрастта ѝ, но явно беше над шестдесет, с онова характерно за някои възрастни жени момичешко изражение – изражение на човек, който не е престанал да се учудва на света около себе си. Ситните бръчки около очите създаваха впечатление че всеки момент ще се усмихне. И тя наистина се усмихна – не широко, а някак механично повдигна ъгълчетата на устните си, без да ги разтваря. Гледаше някъде край мен и не бях сигурен дали съзнава, че не е сама. После внимателно се отмести към единия край на пейката и погледна към освободеното място до себе си. Не знам защо, приех това като покана и седнах до нея, все по-притеснен от постъпката си.
- Аз...добър ден...извинете ако...но видях рисунките в столовата и дойдох...
За какво бях дошъл? Нямах никаква идея в главата си, само знаех, че искам да кажа нещо мило на тази луда жена, чиито картини ме бяха ужасили и възхитили едновременно.
Тя отпусна шперплата на коленете си и можах да видя какво е нарисувано. Сред множеството пресичащи се линии успях – или така ми се стори – да различа нещо като дърво. Грозно, мъртво дърво с извиващи се на всички страни клони без листа. От клоните излизаха други клони, от тях – още и така цялата рисунка представляваше една плетеница, насечена от едри щрихи, като че в опит да се задраска дървото. Без да каже дума, жената ми подаде молива и обърна рисунката към мен. Зяпнах от учудване – какво трябваше да направя? Неволно потърсих с поглед доктора за помощ, но него го нямаше и трябваше да решавам сам. Как реагират лудите? Какво ги дразни и какво им харесва? Стисках молива и се проклинах, че съм се забъркал в това. Тя поднесе листа малко по-близо и ме погледна. Гледаше ме право в очите, онази сянка на усмивка беше изчезнала – тя чакаше. Стиснах зъби и внимателно нарисувах малко кръгче – близо до това, което мислех за ствол на дървото. Подадох молива обратно и измърморих извинително:
- Не мога...аз не мога да рисувам...и не знам дали...
Млъкнах. Нещо ставаше с нея – едната ѝ ръка стискаше молива до посиняване, а с другата мачкаше листа, отново без да издаде звук. Когато се осмелих да я погледна, очите ѝ плуваха в сълзи. Станах рязко от пейката и измърморвайки едно „Прощавайте, не исках“, хукнах към сградата. Исках да разкажа на доктора, но той беше зает с пациент и, след като се повъртях малко пред кабинета, отидох най-сетне да видя какво правят моите момчета.
Оказа се, че има проблем и докато се занимавах с нашите си работи постепенно забравих за моята нова позната.
На другия ден, преди да прекося двора, внимателно се огледах – не исках да я срещна, чувствах се гузен. Продължих да я избягвам и следващите два дни, работата вървеше и постепенно чувството за вина се стопи.
След три-четири дни дойде докторът.
- Имаш ли малко време? – ме попита с извинителна усмивка.
- Май нещо оплесках, а?
- Не, не. Напротив – имам чувството, че тя иска да идеш при нея отново. Като че те чака и като се скриеш – тук той се подсмихна и ми намигна – се натъжава. Мислех си, ако можеш...
- Ама какво да кажа? Нищо не разбирам от това, докторе! Не може ли някак – с лекарства ли, с нещо...
Докторът се разсмя:
- Глупости! Просто иди и постой малко с нея, това е. Е, ако искаш де, не е задължително.
В края на краищата, аз бях разстроил пациент на диспансера, аз трябваше да помогна да се оправят нещата. Кимнах и се запътих към пейката, като мислено репетирах разни извинения.
Когато приближих, тя вдигна очи и ме видя. И се усмихна! Но не така служебно, като първия ден, а топло, дори весело. Наклони глава към пейката и аз седнах, без да знам какво трябва да направя. Жената отдръпна ръката си, която закриваше листа и ми показа рисунката си. Дървото – сега бях сигурен, че е дърво – беше същото или почти същото. Нямаше ги, обаче, назъбените диагонални линии, а и клоните сякаш бяха – чудех се, дали съм прав – по подредени, не толкова страшно извиващи се. И това, което ме смая – кръгчето, моето кръгче беше там! Беше по-голямо и под него, съвсем неясно, различих нещо като човешка фигура. Размърдах се неспокойно, като се опитвах да разбера – на добро ли е това или не. Тя разсея съмненията ми, като отново ми подаде молива и ме погледна с очакване. Без много да му мисля взех молива и до първото кръгче направих още едно. Погледнах я крадешком – очаквах пак същата реакция. Този път, обаче, тя не смачка рисунката. Наведе се над листа, взирайки се в рисунката, сякаш търсеше да види нещо. Поседяхме така няколко минути – тя, вперила поглед в листа, аз – изтръпнал от притеснение. Усетих, че за нея няма никого извън картината и внимателно станах. Оставих я там, потънала в своя свят.
Следващия път, когато отидох на пейката, моливът ми беше връчен почти веднага. Дървото на листа беше съвсем прилично дърво, а под него една до друга, стояха две фигури. Този път, обзет от ненадейна смелост, нарисувах – опитах се да нарисувам – едно листо. Излезе нещо средно между лодка и сърце, но тя изглежда го хареса, защото отново притихна над рисунката, без да ми обръща повече внимание.
През цялата следваща седмица не можах да ида до диспансера – тичах да купувам материали, уговарях нов обект и оставих момчетата да работят сами. А после, една вечер, звънна докторът. Дали не съм можел да ида на другия ден? Не, не било във връзка с работата, а заради пациентката с рисунките – станала много неспокойна и той мислел, че е свързано с мен. Пренаредих си ангажиментите и на другата сутрин отново седях на пейката, а жената, преди да ми подаде молива, ме погали леко по ръката, като обхождаше с очи лицето ми, сякаш за да го запомни. Този път двете фигури бяха завършени – учудих се колко добре са нарисувани – и на един от клоните имаше листо. Малко зелено листо, изпипано с всичките му там жилки и зъбчета. Опитах се да изразя възхищението си, но тя само поклати глава и зачака да нарисувам нещо. Сега, когато виждах колко добър художник е тя всъщност, ме беше срам от идиотските кръгчета, та се позамислих какво да добавя на листа. Накрая, все още засрамен, направих две широки вълнообразни линии в основата на дървото. Не очаквах това което последва. След като погледна рисунката с моите две нескопосани вълнички, тя – за пръв път – издаде тих звук. Не разбрах дали беше израз на одобрение или не, но звучеше като писукане на птиче. Стана и без да ме поглежда се запъти към сградата. Така я видях – забързана, притиснала шперплата до гърдите си – да изчезва в сянката на входа.
Следващите два дни отново прекарах в града, а на третия ден докторът ме чакаше пред оградата на диспансера.
- Търсих те. Знам, че имаш работа, но много исках да те намеря. Много.
Гледах го с очакване. Досещах се за какво ме е търсил. Той се поокашля и без да ме гледа рече:
- Тя почина. Умря, оня ден...
Протегна ръка с лист хартия. Рисунката. Лицето му беше старо и уморено, ръката му леко потрепваше:
- Нали знаеш, при нас често се случва пациент да прекара тук целия си живот, та виждал съм...виждал съм смърт. Пък и лекар съм. Всякакви съм виждал, всякакви – хора, отишли си сболка, хора спокойно посрещнали смъртта...
Замълча, а след това вдигна поглед и се усмихна:
- Никога не съм виждал човек да умира, озарен от радост, повярвай, никога. А тя, тази...пациентка...художничката...Тя така си отиде...
Тикна листа в ръцете ми и се запъти бавно към двора. Погледнах рисунката – всички клони на дървото бяха покрити с листа, а човешките фигури ги нямаше. Високо в клоните на дървото видях две малки кръгчета жълти, като две малки слънца, а под моите вълнообразни линии, превърнали се сега в река, с малко несигурен почерк пишеше:
„От морето реката те вика. И ти отиваш.“