автор: Astraea

А вие знаете ли какво е да си гущер?

***

Тичах и тичах и тичах и тичах. Не спирах да тичам. Бях уплашен до смърт и сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще изпомпа вече изцъклените ми очи и ще ги изстреля в противополжните им посоки. Не знаех дали все още ме преследват и дали са искали изобщо да ме преследват, но всеки шум наоколо отекваше многократно в главата ми и ме оставяше с нуждата да се скрия на някое тъмно и тихо място.
Но наблизо нямаше такова. Само хора, звуци и пясък, в който ноктите ми се заравяха докато тичах. Оставаше ми да направя едно единствено нещо, за да избягам... или не? Трябваше да се подсигуря. Инстинктивно се обърнах и откъснах опашката си. Това трябваше да заблуди преследвачите ми.
***
Не си задаваме глупави въпроси в два случая. Първият е когато звучат нелепо. Вторият е когато знаем отговора.
***
Беше толкова тихо, че не можех да се успокоя, защото се плашех от ударите на собственото си сърце. Не смеех да мръдна. Стоях неподвижен под храста си докато не дойде нощта. Нямаше жива душа наоколо, а звуците и светлините бяха достатъчно далеч от плажа, за да не ме притесняват. Затворих очи и веднага заспах.
На сутринта всичко беше все още тихо и спокойно. Излезнах, примамен от първите лъчи на слънцето. Влажният вятър се докосна до листата на храсталака, в който нощувах и това ме сепна за един кратък момент. Обърнах се и си отдъхнах – нямаше хора. Тогава погледът ми пропълзя надолу и ми се повдигна от завръщащия се ужас. Зад мен имаше странни и непознати малки стъпки, които не бях виждал досега. Някой ме преследваше. Дори не се огледах преди да започна да тичам.
Тичах и тичах и тичах и тичах. Когато и да се обръщах, стъпките все бяха зад мен и никога не ме оставяха. Нямаше какво да откъсна от себе си този път. Така и не спрях да тичам. Когато ставах неадекватен от умора, от глад или от жажда, спирах. И после се съвземах... за да продължа да бягам от ужасяващия невидим преследвач.
Той обаче никога не ми стори каквото и да е. Дори когато си почивах. Затова спрях да му обръщам внимание. Започнах да очаквам с нетърпение израстването на новата си опашка.
Много, много след това разбрах, че стъпките през цялото време са си били моите собствени. Само дето нямах опашка, която да ги замита зад тялото ми. За пръв бях видял стъпките си... и се бях ужасил от тях.
***
Имаме навика да си спомняме с носталгия времето, в което сме израствали и да мразим това, в което живеем понастоящем. Мисля, че, когато сме малки, мозъкът ни попива информация много повече, отколкото я анализира или произвежда. Може би затова се учим толкова бързо като невръстни деца. И картинките в спомените ни сме абсорбирали до такава степен, че са като живи. Още малко и можем да ги докоснем...
А когато пораснем, нищо не може да влезе в съзнанието ни толкова дълбоко. После се питаме едно и също. Щом не може да заинтригува света ни... за какво ни е тогава?
Върнете времето назад!
***
Опашката ми порасна безболезнено и сравнително бързо. Бях щастлив. Невидимият преследвач изчезна.
Осъзнах, че нещо странно се случва. Тялото ми не се чувстваше добре с новопоявилата се опашка. Чувствах се сякаш нещо ме дърпаше назад и това ме смущаваше. Не можех да се движа бързо.
Всичко беше ужасно неестествено. Не знаех какво става и това ме обърка. Трябваше да избягам. Нищо не ме гонеше, но мозъкът ми подсказваше да тичам, защото бях в паника. Ноктите ми отново се впиваха бързо и ужасено в пясъка и не знаех къде мога да се скрия, защото недоумявах от какво бягам.
Когато страхът ме заля напълно, обърнах се и откъснах опашката си.
Тялото ми беше свикнало с липсата й. Щях ли да я премахвам всеки следващ път? Болеше ме. Скрих се в произволен храст и застинах. Само една едва доловима кървава линия в пясъка подсказваше къде точно се намирам. Пясъкът скоро я погълна.
***
Нещо не е наред.

Върнете
времето
назад.