автор: Avis_Rara_83

Беше време, когато бях осмият цвят на дъгата,
къпех себе си в младост, четяха ми за Буратино...
По-различен сякаш беше мирисът на красотата,
и не знаех какъв е вкусът на коварното вино...

Беше време, когато Луната мечтите бродираше,
и усмивки свенливи се гонеха по тротоара...
А на прага ми никой скиталец безумен не спираше.
Нямаше го стихът за онази, Самотната гара*.

Беше време, в което туптях си ей тъй, непринудено.
И нанизвах по дните си светло-лилави мъниста.
Но един ден се случи! И сякаш за пръв път събудено
ме прониза стрела! Уж една, а болеше за триста!

И макар да болеше ме... беше красиво, спонтанно
сякаш нишка невидима теглеше мене натам -
към различното чувство, така непознато и странно...
И приех го аз в себе си, името му без да знам.

Този порив за миг в мен спокойния Свят преобърна.
Всяка фибра за него подвласно-покорна трептеше.
И макар, че в мишена това чувство мене превърна
само Бог е свидетел животът във мен как кипиеше!

Беше толкоз отдавна..Но чух днес да шепнат цветята,
че е тръгнало странното чувство отново на лов!
И се чудя дали пък... ей тъй, нашега на Съдбата
ще усетя отново стрела... напоена с Любов?