автор: iskraveselinova

Защо на съмване ни водят на разстрел?
Защо не ни оставят сетна милост-
Да срещнем утрото с премръзнало сърце,
Да се простим с човешката си близост

Додето позлатят се керемидите
И слънцето се срине в изнемога
И над озъбените кули и в градините
Се руйне червеникав течен огън…

„Огън!”-излайва остър глас
И мигом ни връхлита смерч от изстрели.
Куршумите им се забиват в нас
И разцъфтяват във цветя неистови.

Отмятат се глави назад-напред,
Устите зейват сгърчени,прерязани
И щом замлъкне сивото поле
Извиват глас псетата белязани

И с предпазлив,неравен ход
Се доближават скришно до телата,
Изтръгнати от топлия живот,
Там,гдето синкаво димят дулата…