автор: marcusjunius

Контра на стъпките ми са многото риби,
които хванах на сън.
Бяхме с тебе, любима, край езеро
с бели върби.
Беше тихо ловене, без мъчни, усукани
корди, ти седеше до мене
и сякаш тревата звънтеше в акорди.
Сякаш даже и тук, римувано всичко
си пасна, със гъстите клони, с разходките
и с една безопасна, с която
бях стегнал провисналите си
панталони.
Този сън беше лек и ефирен,
като терапия без фройдизъм,
без родители, без излишно
разбиране.
Този сън бе мечта, във която се криехме
и остана в ръцете ми като
мазна чиния.

***

Какво да го правя?

***

В лицето на времето роним се тихо
а то не ни вижда, сляпо от тичане
защото сме прах, само прах във очите му,
кремирани птици,
разпилени
в пустинята.