автор: GINKO_PRIM

В такива нощи нямам точен отговор
до колко, мога ли или, дали...
Безсъние подпира клепките
и мракът от очите ми вали.

Пречистена,
лежа и слушам тихото.
Косата ми расте по-бавно,
а ноктите (ако не са изгризани до корен)
се впиват в мокротата на възглавницата.

Последните резерви бяла памет
покриват кожата ми в невинно-шепотно,
което обещава.
В извивките на синьото и здрача,
сатенът очаква огън -
грешен, ала мамещ.

Заради нещо незначително, но смислено -
пропуснато или несвършено навреме -
изпукват кокалчетата на отънелите ми пръсти,
а скерцото на старото легло приглася неутешено.

Не знам до колко, мога ли или...
В такива нощи стигам до извода,
че искам да опитам,
за да успея да си отговоря.