Земните друми нарамил,
бродя в задачка неистова -
колко ме има и няма
в моята собствена истина.
Пълня със празно везните,
меря от края до свършек,
тежкото леко отлита,
липсите трудно удържам...
Ето, достигам. Познавам се.
Нещо различно възвръщам.
Сред океан от светкавици,
Ти оживяващ ме, всъщност.
Блясък от Другото царство
в мен като белег се враства –
за тленността ми лекарство
и за безкрая ми – тайнство...
Ти си простора ми. Ти си
точка, черта, ордината,
многоизмерна абсциса
в скрития ход на нещата.
Ти си физичния вакуум,
който поражда вселени.
Някак намерих те. Някак
днес породи ме и мене.