автор: marcusjunius

Валери запази последните промени в таблицата с финансовите отчети и затвори програмата. Срещу него, точно зад екрана на компютъра, се блещеше големият панорамен прозорец към Витоша, по който се стичаха ледените струи на есенния дъжд.
Планината се виждаше само като мътен, мрачен силует и в тази сива картина мониторът на Валери се вписваше ярко като весело изкуствено спасение. Валери мразеше името си, защото на англоезичните то звучеше като женско и винаги, когато попаднеше на англоезична партньорка, а това се случваше нерядко поради неговия профил, на Валери му се налагаше дълго да обяснява защо името му не означава, че родителите му са се подиграли с него при раждането му. Обяснението винаги беше много тягостно, тъй като той в действителност смяташе, че те бяха направили точно това. Валери погледна часовника над вратата, сребрист, с релефен образ на Западното полукълбо върху циферблата – беше осемнайсет часа и трийсет минути. Време беше да получи адреса на пансиона за тази вечер.

В този момент стандартното, пронизително изписукване на Нокията му извести получаването на смс. Валери бавно стана, отиде до закачалката, на която висеше сакото му и извади телефона от вътрешния джоб. Не бързаше – вълнението от първите пъти отдавна бе отстъпило на рутинно очакване, а често дори на досада. Понякога, излегнат в кресло или в легло в поредния филиал на пансиона с чаша уиски в ръка, изморен от изискванията на партньорката си, на Валери му се приискваше нормален живот, с едно жилище, жена и деца, които да вижда всяка вечер. Спомените нахлуваха у него, лепкави като малиновото желе на баба му и той се напиваше бавно, за да заспи и да си отпочине от себе си. На сутринта се събуждаше оздравял, пак същия, за да отиде на работа и да зачака скучният ден да приключи с нов смс в осемнайсет и трийсет. Знаеше, че това е животът му – пълната свобода, конник на път, образът на съвременния градски номад. Валери, да, това беше той, само да не беше това тъпо име.

Sender: Pansion Ltd
Received: 18:31:02
ul. Dante Aligieri 32b, vhod edin, etazh treti. Margarita.

Добре, нека да бъде Маргарита. Това беше нещо ново. Откакто преди три години Валери напусна съпругата и двете си деца и заживя в пансиона, беше имал жени с всякакви имена – Марии, Камелии, Рози, Весели, Теодори, Николети, Аделини, че дори и една Цанка. Маргарита обаче не бе имал. Повторението на имената, което се случваше понякога, бе само съвпадение на думи – защото съпругите му за една вечер никога не се повтаряха. Организаторите на пансиона имаха стройна информационна система, която не грешеше. Различна съпруга всяка вечер беше едно от изричните условия в договора. Както и различно жилище – но за жилищата не важеше законът за неповторение. Все пак корпорация „Пансион” не можеше да си позволи да притежава или да наеме хилядите жилища, които биха били необходими за избягване на повторение в местоживеенето. Така че тази вечер Валери щеше да бъде за пръв и последен път с точно тази Маргарита, но на ул. Алигиери 32б вече бе живял, веднъж, може би преди година, с някаква Велизара. Или май беше Велислава, не си спомняше добре нито нея, нито името и. Апартаментът беше хубав, трети етаж от три, в малка кооперация, с панорамни прозорци към Южния парк.

Щом мерцедесът се измъкна от подземния гараж на сградата, предното стъкло се превърна в порой от вода и есенни листа, които вятърът завихряше и смесваше със студените капки. Струите на дъжда се мятаха като побеснели наляво-надясно, а на моменти поривите бяха толкова силни, че водата валеше почти хоризонтално, като блъскаше стъклото на шофьорската врата. Валери се сви инстинктивно в коженото си яке, настрои климатроника на 26 градуса и включи чистачките на автоматичен режим. Перата им се размятаха бясно като ръце на епилептик и Валери подкара бавно по тясната уличка към булеварда. Пусна радиото на някаква музикална станция и машинално се включи в движението по посока Лозенец. Светлините на автомобилите пред него го хипнотизираха, просмукваха се в червено по предното му стъкло, мигаха и се размазваха като недовършена картина на полудял импресионист.

Валери се съвзе чак на паркинга пред номер 32б. Часът беше почти осем, беше се влачил в задръстванията повече от час, но нямаше никакъв спомен откъде беше минал и защо бе пътувал толкова дълго по маршрута, който бе не повече от 4-5 километра. Изгаси колата. Навън продължаваше да вали. Отново усети умора, умора от очакването за различното легло, различната кухня, различната спалня. Различната жена? Не, та нали затова беше избрал офертата на Пансион ООД – защото искаше да бъде напълно свободен. Да, животът с куфар в багажника не беше лесен, но разнообразието, постоянното движение, новата, различна съпруга всяка вечер си струваха! Кой, освен анонимните клиенти на Пансион ООД, можеше да си позволи различно жилище и различен живот всяка Божа вечер?

Валери извади чадъра, който държеше между седалките и го разпъна едновременно с отварянето на вратата на колата. Ледени струи се вмъкнаха под чадъра и напълниха ръкавите му. Валери тръшна вратата, заобиколи колата, извади от багажника черния Самсонайт, в който държеше живота си, откакто бе сключил договор с Пансиона, затвори капака и се затича към козирката на входа. Вече на сухо пред входната врата той се обърна и заключи мерцедеса с дистанционното. Четирите мигача весело му присветнаха и автомобилът изчурулика – знак, че вратите са заключени и алармата – задействана. Валери извади от джоба си връзка с два ключа на ключодържател с лого от три главни латински букви: „PAN”. Това бяха двата мастър-ключа, универсални ключове, които отключваха входовете на блоковете и входните врати на апартаментите на всички филиали на пансиона от клас „четири звезди”. Вратата на входа се отвори трудно, заради автоматичния механизъм – Валери вмъкна рамото си, доотвори я с крак, след което повлече след себе си куфара и се запъти към стълбите. Изкачи се бавно до третия етаж, без да включва лампите във входа, само на светлината от уличното движение, която проникваше през прозорците на стълбищната клетка.

На третия етаж имаше само една врата, един апартамент. Валери застана на стелката пред прага и се ослуша. От вътре не се чуваше нищо, но това бе нормално, вратата беше дебела, а и тазвечерната му съпруга може би не обичаше да слуша силна музика или да гледа телевизия. Може би си седеше тихичко в креслото или дори вече го очакваше в леглото.

Валери отключи входната врата и отвътре го обля силна светлина, сякаш всичките проклети лампи в жилището светеха и сякаш всичките бяха снабдени с двеставатови крушки. Светлината почти осезаемо режеше очите му. Той влезе, остави куфара в ъгъла на антрето и събу обувките си. Сложи ги до чифт елегантни есенни боти, оставени в ляво до стойката за чадъри.
- Прибрах се, скъпа! – извика той, като се опитваше да звучи приповдигнато.
Не чу отговор и прекрачи навътре в апартамента – от коридора се влизаше направо в отворена дневна с бар плот. На ниската масичка в холската част стоеше недопита чаша вино. Валери извади телефона си и отново прочете смс-а за тази вечер. После извика:
- Марги! Марго! Къде си скъпа?

В жилището беше тихо, подозрително тихо – не се чуваше шум на вода откъм банята, нито какъвто и да било друг естествен шум на обитаван апартамент. „Винаги тих и спокоен дом”, спомни си Валери рекламата на Пансион ООД за живота „клас четири звезди”. Дланите му започнаха да се потят, усети леко пробождане в диафрагмата.
- Маргарита? – изрече отново, този път без да вика, сякаш искаше нещо да я попита, но се боеше да не я разсърди.

Щеше му се да си тръгне, да се махне от това място, но нямаше къде да отиде, не и до следващата вечер. А една нощ сам на дъжда е колкото цял живот.

Краката му сами го поведоха към спалнята. Вратата беше отворена и вътре, както и в останалата част на апартамента, светеха всички лампи. Просната по диагонал върху леглото лежеше слаба, непозната жена, облечена в черна рокля – роклята бе повдигната в от едната страна и откриваше гладкото и бедро чак до дантелата на черното бельо. Главата и бе отметната на една страна, така че Валери не виждаше очите и – но и без това той вече знаеше, че те са напълно слепи. Защото сгънатата дясна ръка на жената стискаше спринцовка, която все още бе забита във врата и.

Валери бавно се обърна и с треперещи крака направи крачка-две към дневната, коленичи и повърна върху дебелия бял килим на червени ромбове. Изправи се, избърса устата си с ръка и като хипнотизиран се дотътри до един от столовете край масата за хранене. Очите му сълзяха, но това сякаш не беше плач, а някаква лютивина, като от отрова във въздуха. През мъглата на сълзите той видя върху покривката лист хартия с ръкописен текст. Механично го взе и зачете.

Любими,

Очаквам те всяка вечер да се прибереш при мен и всяка вечер ти си идваш.
Но сякаш не си същия. Очите ти са други, ръцете ти са чужди. Не търсиш погледа ми, не искаш думите ми.
Не мога повече да те деля с другите.
Прости ми за това, което ти причинявам.
Моля те само за едно – обичай ме поне веднъж за сбогом.

Единствено твоя – Маргарита

Валери усети, че сълзите се стичат по бузите му, от това погледът му се проясни и той вдигна очи нагоре, чак докато вратът му изпука – сякаш търсеше отговори върху блестящия до бяло таван. После бавно сведе глава, бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади златния „Паркер”, с който подписваше само най-важните договори. Притисна бележката с лявата си длан и опря писалката точно под думите „Единствено твоя”.

„Обичам те, Маргарита”, написа той и сложи точка. Задържа писалката, без да я вдига от листа и точката бавно и упорито се разрасна, докато заприлича на миниатюрна черна дупка.