автор: verysmallanimal

История, разказана от луд,
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл…
У. Шекспир, Макбет

Дойде ли лятото, градът отваря лакомо уста и поглъща летовници – лапа, гълта – докато се издуе като кит. Лежи на брега, диша тежко и изсмуква паричните сокове на хората от вътрешността, дошли да отслабнат, да почернеят и, ако е рекъл господ, да изживеят някоя романтична авантюра. Загърбили домашните и служебни ядове, разголили тела и души, хиляди мъже и жени се въргалят по плажовете, мажат се с лосиони, наливат се с бира и трупат добро настроение за през есента и зимата, когато отново, като стегнати войници ще газят в калта, водейки малките си лични битки с живота.
А през септември китът отново отваря уста и връща погълнатото обратно. Търбухът му се свива, китът се смалява и накрая заприличва на зарган.
Така е и с чаршията – вълната от летуващи се отдръпва и остават да стърчат сергиите като разхвърляни по брега камъни. Оставаме само местните – уморени от суетливия летен парад, доволни от печалбата и предвкусващи дългите спокойни вечери в кварталните кръчми.
Но дотогава има време. Сега е жътва за дребните търговци и аз с интерес наблюдавам усилията им да ощастливят колкото се може повече народ със стоката си. От едната ми страна Арам, разгърден и нахлупил сламена шапка, се пазари с розовобузо немско семейство – хвърля ми отчаяни погледи, но не мога да му помогна – не зная ни дума немски, като изключим няколкото възклицания, с които навремето Гойко Митич приветстваше бледоликите заселници в дивия запад. Но едва ли спомените ми от баталиите на екрана в кварталното кино ще свършат работа на Арам, затова си трая до моите вестници. От другата ми страна тази година е Михал – накачулил е сергията с плажни топки, надуваеми дюшеци, маски, шнорхели и какво ли още не. Работата върви и виждам Милица – жена му, да бута една бебешка количка, пълна с нова стока. Спира между двете сергии, поглежда ме със свенлива усмивка и престорено се оплаква:
- Уфффф...аман вече! Няма ли край тоя сезон – душата ми излезе! – бърше запотената си шия и подбелва очи – веднъж да свърши, да се куртулисам от тая лудница!
Хем е тъй, хем не е. Знам я Милица – покажи ѝ десет лева и очичките и светват. Лакомичка е. И урсуз – не дай боже Михал нещо да не ѝ угоди. Смръщва ония ми ти дебели вежди, издува жилите на врата си и уж тихо, но така съска, че наш Михал се чуди в коя дупка да се завре. Хубава беше тя навремето. Те всички са хубави и кротки, докато не преминат четиридесетте. Какво им става след това – дали хормоните имат пръст в тази работа или просто им е омръзнало да тикат нагоре ленивите си мъже – не знам. Пак са си хубави, нали са наши, ама с една такава – сержантска хубост. Плющят с камшика и дават нареждания само. Номерът е да усетиш навреме тия промени и да си изработиш животоспасяваща стратегия.
И Милица, и Михал са потомци на македонски преселници от беломорска Тракия – от Неа Месемврия. Нейният род бил от по-заможните и Милица пораснала сред спомените за едно охолно и щастливо минало. Спомени и убеждението, че хубавата жена сама по себе си е капитал. Трябвало само да попадне в подходящи ръце. Дядото на Михал пък бил фукара и единственото, което родителите му направиха, беше да го изучат. Завърши финанси в Свищов и дълги години работеше като счетоводител във фабриката за фаянс. Тъкмо преди осемдесет и девета го направиха главен счетоводител и Милица, която беше телефонистка в пощата, си умря от кеф. Хубаво, но дойдоха тъй наречените промени, появи се наследник на някогашния собственик и фабриката от „Червено знаме“ се превърна в „Майсен – фаянс“. До тук добре – както винаги е било, за обикновения човек няма значение дали ще го управлява болярин, граф или мандарин. Да, обаче не само името се промени. Както ми е разказвал Михал, накупили компютри във финансовия отдел и изхвърлили де що имало Аскота и Рейнметал – ония тракащи електрически сметачни машини, с които той бил свикнал да работи. Не стигало това, ами и нов човек дошъл – собственикът назначил нов главен счетоводител. Младо момче, завършило във Варна. Компютърно грамотно, както казват сега. А Михал, макар да изкарал някакви курсове за компютри, останал в трета глуха. Милица пощръкляла. Виждала тя как наоколо разни хора бързо-бързо забогатяват, как едни излитат до небесата, а други потъват кротко в блатото и не можела да се примири.
- Миме – говорела на дъщеря им – ела, бе, ела му покажи на тоя твой загубен баща как да работи с тия машинарии, че за резил станахме! Виж го само – до вчера главен счетоводител, а сега какво? Едно нищо и никакво хлапе да му вземе мястото!
Вгорчил се животът на Михал. Не минавал ден, без упреци и тюхкания.
- Абе жена – мърморел той – такива са времената, не виждаш ли? Пък и човекът си разбира от работата, а и езици знае – ей на, миналата седмица идваха някакви чужденци, германци – ходи с тях, приказва им, обяснява там каквото трябва. Пък аз какво – правя сметките и си мълча, че да не изгубя и тая работа.
- Ха! Е как няма да я изгубиш като се свиваш като мишка в оная канцелария! – застанала с ръце на хълбоците като ямболска делва, Милица излъчвала непримиримост.
А когато Михал споделил, че има вероятност да направят главният счетоводител съдружник във фирмата, сякаш бомба избухнала. Тя, дето произлизала от такъв виден род, тя, дето му поднесла на тепсия младостта и хубостта си – тя сега трябвало да търпи един мъж, чиито амбиции не се простирали отвъд дивана и паницата с манджа. Хубаво, че дъщерята била кротка като баща си, та го утешавала както може. И когато може – че разберяла ли Милица, лошо щяло да стане.
Най-страшно било вечер, в спалнята. Нарочно седял Михал до късно – уж чете, уж телевизия – да може жена му да заспи, та и той да си почине като хората. Но не би. Тихо като мишка се промъквал в леглото и тъкмо въздъхвал с облекчение, остър лакът се забивал в ребрата му, а горещия дъх на Милица го парвал по лицето:
- Ще ми спиш сега, а? Ще ми спиш! Ненаспа се цял живот, неналежа се! – и в тъмното очите и святкали - Хич недей да си мислиш, че тая работа ще остане така! Мисли, мисли как да си върнеш позициите. Мисли, защото аз със такъв загубеняк любов няма да правя, да знаеш!
- Е, утре де – сумтял Михал – ще помисля, знаеш...
- Утре! Все утре! – с разпусната коса и нощница, чиито презрамки се били свлекли надолу по ръцете ѝ, Милица представлявала красива и страшна гледка – Утре! А къде беше вчера? Знаеш ли колко диванета са проспали живота си в съжаление за това „Вчера“? Хайде, гаси...че то и без това е тъмно в тоя наш скапан живот...
Михал тъжно гледал развълнуваната гръд на жена си и проклинал всички наред – и комунисти, и капиталисти, дето му разтурили семейния живот. А тя му обръщала гръб и на всеки негов плах опит за сдобряване отвръщала със съскане. И така всяка вечер.
И денем не било по-добре – повлиян от приказките на жена си, той се вглеждал в новия си началник и неизменно му намирал кусури. Кусури, които самият Михал, разбира се, нямал. Май наистина Милица била права и той с пълно право заслужавал поста главен счетоводител. А защо не и съдружник... И в кроткия иначе Михал се зародила и започнала да расте омразата. Отначало бил объркан и не знаел кого точно да мрази, но постепенно образът на главния виновник добивал очертания. Кой всъщност объркал всичко, кой пренебрегнал дългогодишния му опит и назначил това сукалче за шеф? Ами разбира се – собственикът, чорбаджията! Колко години е седял свит в тъмното, за да излезе сега от нищото и да съсипе живота му! Само го погледни – то къщи, то вили, то коли...че и яхта! А какво искал Михал? Едно-единствено нещо – да запази достойнството си и да се върнат спокойните вечери у дома. Но не! Арогантно и безгрижно собственикът на фабриката прегазвал честните, отрудени хора, за да даде път на някакво мекере, дошло не знам откъде си.
Налегнат от такива черни мисли, Михал започнал да допуска грешки в работата си. И да получава, естествено, забележки за това. В очите му тези забележки били несправедливи и злонамерени. Може би искали да го изхвърлят на улицата – гол и бос, със дъщеря студентка и жена, чийто гняв като черен облак похлупвал дома им. Но какво да направи? Как да се съревновава с този млад, образован и напорист човек, който нагло го бил избутал от мястото му? И друго имало – собственикът също имал дъщеря и тя явно била обект на ухажване от страна на новия главен счетоводител. Ако, не дай си боже, се сдушели, тогава и най-бледата надежда за издигане отивала на кино.
Вечерта, когато споделил тези си опасения с жена си, била, както ми каза той, най-тежката в целия му живот. Били в кухнята, след вечеря. Милица го изслушала мълчаливо, сетне затворила плътно вратата, извадила една бутилка вино и две чаши и с поглед го приканила да седне.
- Значи такааааа... – проточила тя – хубавото е, че ти увря главата и се усети, че нещата не вървят на добре. Лошото е, че малко късно се събуди, ама какво пък – може и да има някакъв начин да оправим нещата.
Разговорът приличал повече на разпит, защото Милица искала да знае всичко. Всичко за собственика на фабриката, за дъщеря му и за младия шеф на мъжа си. Михал, който делял канцеларията с касиерката и една секретарка, бил запознат с клюките и под одобрителния поглед на жена си разказал всичко, което знаел. И за задяванията между богатската щерка и главния счетоводител, и за грижите, които бащата, вдовец от няколко години, полагал за дъшеря си. Опитвал се да компенсира липсата на майка ѝ, но същевременно бил моралист и я държал изкъсо. И, разбира се, когато някога решал да я омъжва, то щяло да е за човек с подходящо положение. Тук Милица въздъхнала тежко и промърморила:
- Еххх, хубаво ми приказваше мама... – и метнала свиреп поглед към Михал.
- Ама какво бе, Миле – какво сега, нали се искахме...
- Искахме се бе, искахме се! Искахме се, защото бях гъска! – нещата вървяли към нов скандал и само усещането за общност сега, когато крояли заедно планове, го предотвратило.
Тъй като новият шеф на Михал бил изряден в работата си, оставало само едно – любовта на бащата към дъщеря му и плановете му за нейното бъдеще.
- Трябва да го натопим, тоя твой началник – замислено казала Милица – и то така, че чорбаджията да се стресне здраво.
- Е, какво, нали са млади – отвърнал Михал – задяват се и толкоз, нищо страшно.
- Хм...нищо страшно, викаш...ами какъвто и да е тоя младия, не е от сой. Може да умее да чатка по компютъра, ама си е бедняк като нас – Милица се усмихнала жестоко – и може би си мисли, че ще превземе крепостта отвътре, а? А казваш, че бащата е моралист и се цели нависоко, нали. За дъщеря си де.
- Да бе, няколко пъти е споменавал, че женитбата не е афера, а трябва да се обмисли добре, защото най-нещастни били неравностойните бракове – опитал се да цитира по памет Михал. –А пък какво говори за сегашните младежи...ужас! Оня ден едно от момчетата в цеха се закачаше с касиерката – така му се навика, че оня за малко да се напикае от страх.
Дълга нощ била. И важна. Защото именно тогава те ( по-скоро Милица) измислили план. Не бил лесен, но достатъчно хитър, за да катурнат конкуренцията. И друго – била нощ, в която обидите били забравени, а в леглото се развихрили страсти, малко неочаквани за такъв дълъг брак.
Светнала Милица, омекнал погледът ѝ и настъпил мир в къщата. Ходела няколко дни като замаяна – нищо не забелязвала, от нищо не се интересувала. Не я дразнели нито лакомията на Михал, нито закъсненията на дъщеря им. Като пълководец, изправен пред битка с врага, тя била заета единствено с обмисляне на стратегии и тактики. Възможностите отпадали една след друга, докато накрая останала само една:
- Искам от теб информация – изстреляла един ден тя пред стреснатия Михал – кога, къде, какво и как. И внимавай – всичко да е точно!
- Да бе...да... – мънкал Михал – ама какво точно искаш? Щото аз, нали...не съм много гъст с началството, та...
- Пак ли започваш? – но в тона ѝ липсвала предишната ярост – хич не ми мънкай! Правиш, струваш, но да разбереш, срещат ли се чорбаджийската щерка и шефът ти, ясно? И ако се срещат, кога и къде. И тогава...
После му заръчала да вземе от техен познат – фотограф – един фотоапарат:
- Обаче да не е някаква бракма! Голям, хубав, със светкавица! Такава изложба ще му спретна на твоя фабрикант...
Започнал да слухти Михал из службата, да разпитва – уж невинно любопитство. Оказало се, че клюки имало всякакви – от подозрението, че главният счетоводител и бъдещ съсобственик е хомосексуален, та до това, че дъщерята ще се омъжва за някакъв арабин, защото забременяла. Всички тези новини били надлежно докладвани на Милица, която ги посрещала или със смях или с гняв. Докато един ден щастието потропало на вратата на изстрадалия Михал.
Останал една вечер до късно на работа заради месечния баланс и през открехнатата врата, водеща към кабинета на врага му, случайно дочул телефонен разговор. Без съмнение, младият човек говорел с жена. Също без съмнение отношенията му с нея били любовни – така преценил Михал, съдейки по нежните обращения и мекия, гърлен смях на шефа си. Наострил ухо и се заслушал. А след като чул достатъчно, тихичко се изсули от стаята и се забързал към къщи.
- Готово! – викнал той от прага – готово, имам я! Имам я тая твоя информация!
И разказал на Милица какво бил чул. След два дни влюбените щели да се срещнат в мотела, дето е на пътя за София и да прекарат деня там. Разбрал и в коя стая ще бъдат. Това била информацията, която така отчаяно чакала жена му. Тя го погледнала с навлажнени очи, погалила го нежно по оплешивяващата глава и прошепнала:
- Чуваш ли ги? Чуваш ли фанфарите? За нас свирят, за нас! – и хукнала нанякъде, оставяйки малко стреснатия Михал да се гордее със себе си.
Дошъл денят, когато всички техни проблеми щели да бъдат разрешени. С колата на свой комшия, за да не ги познае някой и въоръжени с фотоапарата, съзаклятниците потеглили към мотела.
- Значи така – ти оставаш тук, в колата и моторът да работи, чу ли?! Аз отивам да спипам гълъбчетата в гнездото – Милица говорела тихо, но била много възбудена – и като ме видиш да идвам, отваряш вратата, за да не се бавя като се качвам. Ясно?
И тъй, останал Михал в колата, стискал с потни ръце волана и се чудел до къде ще ги докара цялата тая работа. А Милица, леко приведена, се отправила право към въпросната стая. Поспряла за миг пред вратата, а после силно я блъснала с рамо и влетяла вътре.
Чул се женски писък. И още един. После – нищо.
Уплашен до смърт, Михал изскочил от колата и се затичал към мотела. Вратата зеела отворена и понеже пердетата били спуснати, през нея влизала единствената светлина в стаята. На пода до вратата, облегната на стената, с фотоапарата в ръка седяла Милица, а до леглото, опасан с една хавлия много притеснено се усмихвал младият му началник. А на леглото, издърпала чаршафа до брадичката си, плачело младо момиче.
Собствената му дъщеря...

Гледам как Милица и Михал подреждат новата стока на сергията и си говорят тихичко. Тихичко, ама мога да чуя отделни думи: „Да не вземеш сега..“ „И гледай да не е по-малко от...“ „Че какъвто си отвеян...“. Милица се оглежда, взима една надуваема играчка и с усмивка казва:
- А...туй за Мишенцето, той много ги харесва тия... – и я слага обратно в количката.
Михал се пенсионира миналата година и сега се заглавичква тук, на чаршията. Милица се занимава с внука им – един русоляв сладур, който сега тъкмо прохожда. Носи името на дядо си и е кротък като него.
А онзи, младият шеф, заради когото бяха пощурели?
Както казва Милица:
- Той беше шеф на мъжа ми, ама аз съм майка на жена му, та ще прави каквото му казвам, че...
А наоколо чаршията ври и кипи – тук ежедневно се раждат и умират стотици истории. Понякога си мисля, че не ние сме авторите им. Защото самата чаршия е една история без начало и край, а ние се появяваме за кратко и слизаме от сцената – понесли на крехките си плещи огромните си амбиции, вперили очи в онова желано, но ненужно, което ни пречи да видим истинския цвят на небето.