автор: oCb

Когато всички други средства се изчерпани, когато всички опити да се разкаже една история повече или по-малко правдоподобна са напразни, когато във всеки живее и остарява по един нероден разказ, съществуващ като чуждо тяло без произход и без име, тогава е добре, че опитите са останали напразни, че тази незачената история не е изкарана наяве, и че всички средства са се провалили. Защото тогава тази история може би не съществува и никога е нямало кой да е разкаже. Да се разказват несъществуващи истории за невъзможни неща остава крайният предел, след който и този разказ се самозаличава, след който перото записва думите с бяло мастило върху бяла хартия, след който пътуващият разказвач е първо ням и чак тогава сляп, и след който е забравен, преди да е бил.
В едни момент, след дълго чакане ще дойде подходящият декор, като че пред него е изчаквал, изчаквал е безотрадно и непрекъснато фотографът, захлупен под наметалото на фотоапарата си, само в един миг да отпечата сцената, но чак когато всичките и компоненти бавно се съберат един до друг и започнат да взаимодействат. Кога натиска спусъка, кога бавно сгъва стойката, прибира фотоапарата и напуска? Дали не е останал там вечно приведен над отвореното му око?
Одавна вижда гърба на фотографа, одавна е отнесъл уредите си. Само че сега на мястото, където в мократа, почти кална пръст са се отбелязали трите крака на стойката му е той, със своите две очи, с двете си отворени очи. Ето че става и така, дошъл е наготово, непоканен, само трябваше да почака малко и да започне да следва пътеката до онзи краен предел на изличаване. Но да не бърза, да продължава разказа си, само така ще чертае картата си, по която ще върви напред. Ето не е зле, че сега е тук, но най е добре че фотографа го доведе тук, и че вече го няма, един вид го е оставил тук без да знае че е бил по петите му от доста време. През времето, в което го изчаква да изчаква перфектната за него сценография се е свързал с него много повече отколкото му се е искало и сега е продължение на обектива му. той е търговският пътник с обектив вместо лице. И без стока, преди имал няколко кокошки, но времето ги разпиляло, цялото това време, в което се мъкнел след онзи койти си мислеше че има всички правомощия, дадени му от същия, който му е дал и фотоапарата, и кожения куфар за такъмите му. И той е вървял по петите на един поверен фотоапарат и един оправомощен фотограф. И е притежавал кокошки. Това измества фокуса, и няма да е както е искал да бъде фотографа през цялото това време през което е чакал, и през което и той чакал с него. Нали вече си е тръгнал, значи е твърде вероятно да е съхранил необходимите му нему и на собственика на фотоапарата образи. И той сега е тук наготово, може да си присвои тези образи, без никой да му е дал каквото и да е било. Цялото време на чакане е заплатено. Затова трябва да каже какво виждае, и най-важното по най-бързият начин, преди онзи да промие снимката...
Четири стълба поддържащи няколко едва скрепени дървени летви. Стълбовете са също от дърво. Върху летвите няма нищо. Образува се квадрат с около четири метра площ. Стълбовете са четериъгълни, не повече от 20 сантиметра широки. Основите им са полузаровени в пръстта, но само леко побутване с пръчка или крак може съвсем да ги оголи. Покрай тях минава път, съвсем тесен и по него е поникнала трева.С поглед е трудно да се проследи – очертанията му се размиват със заобикалящата го растителност. Недалеч от струпаните летви е захвърлен празен метален контейнер, около метър дълъг, и с диаметър също толкова. Съборен е на едната си страна, в него стърчат няколко метални железа. Дребни плевели са започнали да никнат върху купчината пръст, натрупала се с времето в отвора на контейнера.
Точно зад него има малък ров, в който се е събрала вода несъмнено след обилните дъждове през последните няколко дни .
===============================================================

Вече трети ден той изчакваше, седнал върху варела подходяща светлина, при която можеше да се огледа. Изчакваше слънцето да достигне тази точка, в която, независимо от непроменената си позиция, можеше да види отражението си. Резултатът беше винаги краткотраен, но за сметка на това заслепяващ.
На дъното оставаше съвсем малко вода, дотолкова, че изобщо не си струваше да се прави с нея каквото и да е било. Взе пръчката, която беше оставил да лежи до крака си и почна колкото можеше и без да става от варела да заравя локвата. Буци с пръст цопваха, хвърлящи миниатюрни капчици наоколо. Въодушевен от тях, замахна силно с пръчката и я стовари точно по средата на локвата. Капките се развърчаха на такова голямо разстояние,че усети няколко от тях по лицето си, една от които достатъчно голяма че да почне да се стича бавно по лявото му слепоочие, и все пак достатъчно малка че да не стигне много далеч.
Обичаше да идва тук, обзет от неясни мисли и още по неясни желания. Цареше особена хармония в подредбата на нещата точно по онзи свойствен начин, който след като проникнеше в него, не можеше да го остави равнодушен към нито едно повторение на неговите прости съставни части. Макар и прости, изпитваше своеобразно затруднения да ги назове, със същото неведение, с което идваше в някоя тиха вечер и присядаше спокойно върху варела.
Нямото му съзерцание прокопаваше мислени коловози надлъж цялата равнина, та чак до хоризонта където очертанията на света се размиваха. Веднага си личеше непринадлежността му към това място. Дори една на пръв поглед сива есенна равнина кипеше от вътрешен живот. Изпълваха я малките събития, с които тя дишаше. Внезапният порей на вятъра, далечният крясък на птицата, първата капка дъжд от вече смрачяващото се небе. Никой не би останал равнодушен към тези неща, инак би насърчил мухата и паякът да се впуснат към последната си прегръдка, която да изтрие мудността на времето, раздалечаващо ги само с криволичещите пътеки, пръснати по дишащата със затворени очи равнина.
Всичко, което щеше някога да бъде написано с дървената пръчка, която той размахваше с небивала жестокост, всички тези знаци които се изписваха не само в безумното разкъсване на локвата, която се гърчеше със своите концентрични кръгове, но и във въздуха, се впиваха в мирозданието като в неподвижен лист хартия. Нямаше никакво значение какво ще се случи от тук нататък. Резултатът на всяко едно действие бе затворен изцяло в себе си и не касаеше нищо, дори и последователността, с която са се появявали всеки един от елементите, съставящи го. Между тях съществуваше неясна съставка, която като лепило ги предпазваше от скъсване. Тя беше единственото натрапчиво нещо, което би могло да направи впечатление. Дали в увеличващата се амплитуда между размахваната от него пръчка и все по малкото количество вода в локвата се криеше онова несъвършенство в лепилото , което беше причината за крехкото скрепление между четирите стълба и летвите, или тази пукнатина в спойката им беше в реда на нещата, тяхна неотменима част?
Скоро се спускаше нощ, както винаги. Към него се приближаваше мъж. Вървеше с уверена крачка облечен с черни прашни дрехи. Още няколко крачки и се намираше точно пред варела. Двамата се погледнаха в очите. Мълчаха. След не повече от десетина секунди мъжът,седящ върху варела сведе глава, врата го заболя от неудобната стойка. Не знае кой е дошъл при него, дали е нарочно, или случайно, или по малко от двете. Минавал случайно и нарочно дошъл да го види? Или нарочно да е идвал на същото място и случайно да го е видял? От такива въпроси се измаряше.
Знаеше че ще получи нещо от него. Винаги така ставаше. Сам той много пъти се е разхождал из тези места и въпреки че рядко се е срещал с хора, когато от някъде се появяваха, или идваха към него, или той тръгваше към тях, винаги носеше нещо със себе си, което да може да им даде. Най-често се отказваше в последната минута и държаната вещ падаше безславно на земята и си оставаше там.
Новодошлият също имаше пръчка, но дали е дошъл с нея, или когато е видял другият да държи също пръчка, да не се е върнал и намерил някоя в близките буренаци, беше неясно.
Застанал пред варела, изправен, с поглед, минаващ над главата на седящия, направи няколко кръгообразни движения с изпъната направо ръка, вдигната до нивото на рамената му. С този жест навярно показваше желанието си да седне на варела.
Малко неща оставаха недоизказани. Малко. Стъмваше се още повече. Сенките на двамата бяха декорът с чиято помощ тъмнината изпълзяваше от нещата като нетърпелива чистачка в изоставена къща. Единият седнал, с бавен поглед, обърнат към неосветените кухини на тялото си, другият, махащ с пръчка и ръце, които като с аршин отмерват въздуха.
Почти нищо повече не беше необходимо. Блуждаещите им погледи се спираха току в себе си, току в другия, току в стелещият се мрак. Пчелен танц, чието прекъсване беше невъзможно когато всичко бе толкова крехко.

Седналият проговаря:

- Малко ли е нямото ти присъствие,че да искаш да седнеш и ти като мен върху варела? Моят варел? Слушай сега, имам да ти казвам нещо.

- Аз не ти трябвам, не искам нищо от теб. – ръцете на правостоящият бяха спуснати вече като на уморен диригент.

- Дълго време съм бил тук.Няма как иначе, нещата които ме занимават докато обитавам това място са се пропили в почвата повече отколкото ми се иска. Виж сега, имам нужда от това място. Не само защото аз съм го създал, то ми трябва за да ме откъсне от времето. Всеки един елемент от него е едновременно нетраен и лесно заменим. Но въпреки всичко не можеш да го откопчиш така лесно, нали? Наведи се и ми кажи какво виждаш във варела!

- Пръст.
- Само пръст?
- Пръст и някакви бурени.
- Кой ги е сложил там? Добре, сега, според теб бил ли съм тук достатъчно дълго че да могат да поникнат, или съм ги изтръгнал отнякъде и после просто съм ги преместил там?

Правостоящият заговори. - Стига, не е необходимо. Няма нужда. Ти си мумифициран фосил, по мъртъв от въображението ми. Твоите плевели, варели и дървесини са случайност. Сънищата ми са по живи, разказват ми повече. Спиш повече отколкото можеш. Ти не си тук. Кога се местиш. Знам. Не е изненада, знам че някой ти помага. Със все мизансцена. Плашилото се мести, мавзолеят бива увековечен с благодайните масла, миропомазан с благоговейните слова . Ние сега говорим двамата.Притежанията ти са порцеланова ваза, в която думите ни застояват. Едвам изречени те остават там.Внимавай какво ще искаш да ми кажеш.

- Слушай сега.Разтлал съм султански килим по тази земя. В навечерието сме на събития, които ще ме оставят още по равнодушен и от преди. Не виждаш ли одушевление в подредбата на притежанията ми? Постой още малко и ще отгатнеш истинският им живот. Вътрешната им преднамереност. Е да, изисква се търпение и прецизно око. От къде си?

На север реките нямат имена, защото те ни дават имена. Не се опитвай да назовеш измененията на името ми, защото ще се събудиш. Ще ти разкажа какво виждам по пътя, аз вървя всеки ден по малко, това ме занимава от край време.На 30 минути пеша по пътя за града продават риба. Това което може да ме спаси е единствено възможноста, че мога да говоря за тази риба. Като извинение, че съм бил там. Обичйното – сгъваемата маса, сгъваемият стол, отвореният багажник на колата, няколко пласмасови кофи, табелата на която пише РИБА с големи сини букви и под тях- рисунката на рибата. Мухите също. Отивам и купувам рибата, или по точно една риба, един шаран. И нищо повече. Продавача не ми каза нищо повече. Нищо повече от това което трябваше да каже, а именно, „Прясна е ами , тая сутрин съм я наловил. Такъв шаран няма да го видиш другаде. Виж го очите му ясни. Взимай килото 5 лева отстъпка.” И прочие продължават възгласите. Естествено купувам. Тръгвам от там, шумът на преминаващите коли не ми понася хич. И тоя прахоляк. Шмугвам се направо през храсталака и към нивата. Вървя ли вървя. 30 минути. Малко по нагоре през нивата пак до шосето се стига, кръстовище ли има, така бих казал. Та за там ми е думата. Бутната постройката, бурени порасли, малко място, оградено как да е. Ресторант ще да е било, малък , крайпътен , такъв който ти се иска да посетиш преди да се прибереш на село, спираш колата и толкоз, вътре мирише на огън. И ето го сега огнището оголено като кучешкия зъб на старческа уста, единственото му достолепие, там където самата дума е неуместна. Бурените порасли както си му е реда. Останали следи от покрив - гредите и строшените керемиди. Кучешките изпражнения наоколо. С две думи- времето в застой, което не му е от силните черти. Загрозяващто, замаскиращо, затлачено време. От което хората бягат най вече. С начертаната с пергел геометрия на лицата им. Геометрия на застояло време. Онова от което най-много се страхуват, но не могат да избягат от него, защото ги дълбае вътре в тях, някъде където думите им спират да съществуват и остава само страха, онзи глухонемия страх от едва изцеждащото се време. Малкия тиктакащ часовник , отмерващ секундите със зловонието на застоялостта си. На току що отворени очи не се показват лавини или бурни реки. Природата познава къде да разтвори пазвата си и да спусне пелената на отпуснатата си гръд. Не знам защо ти разказвам това. Има толкова много неща които не си струва да бъдат разказани. И въпреки това...

Тогава се обади другият:
- Понякога не остава друг избор. Това ме кара да ровя в тинята с пръчка. Виждам полза в твоето присъствие и затова те оставям да говориш. В ноща не се случва нищо друго, което заслужава да бъде премълчано. Ползата, която имам от теб ще ти я разкрия малко по късно, ако дотогава не се досетиш сам. Дотогава можеш да говориш, от това ще имаш най голяма полза ти. Но без имена.

- Тогава обичах да се облягам до стената, и да чакам някоя кола да мине по пътя. Когато се задаваше, бях спокоен. Не всичко беше застинало. Ако се случеше и от двете посоки да идват коли, изпитвах благодарност. В момента на тяхното разминаване цялото ми същество ликуваше. Колкото повече точката на разминаването им беше по близо до местонахождението ми, толкова по голяма бе радоста ми. Тя беше спокойна, затворена в себе си радост. Две случайни преминавания, едно съпоставяне на скорост и място. Аз- неподвижен, сраснал се като бръшлян с окапалата мазилка на единстваната стена, двата автомобила- недалеч, оставящи точката на пресичане да се случи. Не можеха да се избегнат. Все по трудо ставаше това избегване на взаимодействия. Това беше длетото, което дълбае лицето ми от години. Не можех да го обвиня – наследен е този стремеж към съпоставяне, към промяна. Докаран бях с претоварената талига на хиляди бащи, прибавям и аз собствената си тежест към тази монотонност. Градът, градът, там живях винаги. Оставих безчет непотребни нощи да се разлагат там сега, да се смесят с органичната магма на всемогъщие. Той създаваше движение, в движение умирах и аз няколко хиляди пъти. Краят не се виждаше. Оставаха преградите, нещата които забавят, убийците на всичко движещо. Нека да се мисли и за тях, остава ни толкова малко избор. Застиналост се търсеше навсякъде. Беше разменна монета срещу събитията. Язовирна стена, построена насред нищото. Издигаща се на невъобразими места. Това беше когато хората разбираха,че могат да спират.
Да преустановяват излишествата на материя и време. Остра всесилна ножица в ръцете на шивач с треперещи ръце. Имаше дни, в които хората щяха да се събудят, смазани от непосилното бреме на най дребните проявления. Излишество се спускаше като лавина при отварянето на всяко едно око. Броят на слепите и глухите се увеличаваше обратнопропорционално на демографския спад. Метастази на хилядолетия безумства. Хилядолетия безчинства. Вечнопродължаващия цирк, жонглиращ себе си върху невидимия трапец на времето.
Насилието постепенно изчезваше, хората се отблъскваха от собствената си памет. Означениятя намаляваха връзките си. Използваните думи намаляваха и губеха цвят. Всички очи спираха да виждат. Безброй струпвания на произволна материя обземаше индивидуалното съзнание в началото, преди да премине в колективна съгласуваност, ненуждаеща се от външна регулация. Един компактен жив организъм от произволно струпана материя, разрушаващ връзките си с тези, които го строяха. Невероятна координация беше налице – и най – смелите архитектурни проекти през изминалото столетие изглеждаха като резултат от неумелата игра с пластмасов конструктор на тригодишно дете. Огромни свръхтехнологични тунели във формата на кръг със ултразвукови влакове, построени из равнини и пустини. Умопомрачително дълбоки кратери, покрити с бетон като скейтбордни площадки. Метални колони, стигащи единайсет километра височина. Стълбища с барокова разкошност и диаметър километри разпръстнати сред вековни гори. Комуникацията между хората ставаше все по непосредствена, като че ли бяха напоени с думите на всички народи – една огромна следвавилонска фуния, окончаваща с месомелачката за всяко излишество. Така малко по малко невидимите паяжини между хората се скъсваха, във всяко ново тяхно разтваряне на клепачи непосредственото оставаще неназовано. Все повече втренчени хора, спрели по безумните естакади на разклоняващи се навред магистрали, стърчаха в кататоничен ступор. Допреди приеманото за нормално човешко състояние сега беше определяно като транс. Сега единствен коректив беше редукцията на непосредствено възприемане, и тези състояния траеха все по малко. Дори имаше специализирани заведения, където се настаняваха хора, изпаднали в така нареченият транс и губещи връзка със заобикалящия ги обновен свят. Сексът не бе загубил своята притегателна сила, макар и хората да бяха изгубили всички инстинкти, свързани с него. Осъществяването на полови актове оттук нататък зависеше единствено от произволни параметри, така като и построяването на всеки един от тези архитектурни причудливости, изпълващи обозримото пространство. Когато помислех върху тези два аспекта на времето, в което живеехме, първата асоциация която проникваше в съзнанието ми бе думата произволност. Не задълго тази дума започна да гние, както по голямата част от всички останали населяващи съзнанието ни думи. Повтарях я постоянно в продължение на часове, за да я запазя отпечатана в замлъкващия ми мозък.Единственият ефект от това беше , че я чувствах все повече като износена дреха. Бавно, със всяко едно следващо повтаряне, думата изветряваше, като на нейно място се появяваха странни представи – като тази за научаването – знаех че бях свидетел на точно обратния процес, и въпреки което не можех да намеря дума с обратното значение. Изхвърлях малко по малко значения, представи, смислови групи и опосредствания като баласта на претоварен кораб. Постепенно ме напускаха основни личностно формиращи бази като памет, истина, образи. Въпреки това не чувствах липса, тъй като на мястото на изчезващите думи се настаняваше онзи особен емоционален спектър, който ми помагаше да комуникирам с останалите хора. Те се бяха променили до неузнаваемост. Неясни подбуди към още по химерични цели ги караха да съществуват по нов, необоснобим начин. Поставяйки това наравно с факта, че физиологичните потребностти на хората остават непроменени, ставахме чест свидетел на особените състояния у духа и тялото им. По това време вече бях необратимо превзет от образа на стъклен скафандър, поставен на дъното на морето и полят с четери тона бетон, във който минават тръби за кислород, система от медикаменти и хранителни вещества, вливащи се право във вените, и система, грижеща се за отделителната система на организма. Там прекарах една година, изпълнена с тих размисъл, от която пазя само ведри спомени. Там се настаних когато се бях лишил и от последният членоразделен зачатък на помисъл, като разхвърлил безброй шепи сапфири, диаманти, елмази и рубини древноперсийски шахиншах, минавайки през най големия пазар в сърцето на империята си. Там в мрачните селения на съзнанието ми си мислех: Във всяка минута сме навсякъде и никъде, защото няма нито всякъде, нито никъде, нито минута, в която да го има. Живеем един и същ живот винаги, следователно сме безсмъртни. Никога няма да има повече отговори от сегащните, защото въпросите няма да спират да бъдат задавани. Не е повторение, а същото нещо, само че винаги. Битието е поразително едноизмерно в тази светлина- нищо не се случва, няма какво да се случи, но винаги се случва, и винаги има да се случи. Шахматна партия, чиито първи и последни ходове са известни, защото те не са нито първи нито последни, а са там винаги. Страхът от смърта и физическата болка са параметри на времето, следователно вечни, защото ние сме вечни във всеки един отрязък време - в кратък или в дълъг е въпрос на перспектива. Всеки един елемент съществува за себе си, a тлението.