автор: petia_bozhilova

Дали да не оставим строфите:
        „Със тази любов излишно е да спориш,
        със тази любов как можеш да се бориш,
        на тази любов да остане с теб се молиш“
само за поанта, мила Искра?При неколкократната им употреба силата им сякаш се губи...
Искра въздъхна и отпи чаша изстинало кафе от бялата порцеланова чаша, без да откъсва зачервените си очи от редовете, изписани на екрана на лаптопа.Милата Мария!Навярно и този път имаше право!Само че...погледнато от нейното редакторско бюро в София.Тук, в Мадрид, нещата бяха съвсем различни.
Изпи останалото кафе от чашата, сви крака на домашно тъканото родопско одеало, с което беше покрито широкото легло и зачука по черните клавиши:
„Мила Мария,
тази малка, простичка песничка е посветена на моите родители и на чичо Димитър, един мъж, който...Но ще започна малко отдалече, за да ме разбереш.
Знаеш ли кое е за мен най-хубавото любовно обяснение?Не съм го чела в книга, не съм го гледала във филм, не съм го чула от устата на любим мъж.Видях го в моите родители.
Работници, израстнали в селски семейства, двамата бяха научени повече на труд,отколкото на външна проява на чувства. Не ги видях никога да обменят нежности пред мен и брат ми.Видях нещо друго,което се опитвам да разбера и за което пиша сега.
Когато бях на двадесет години, внезапно почина моя съученичка, най-милата ми приятелка. Който е видял тази трагедия(да пази Господ!),знае за какво става дума, който не е, по-добре никога да не разбира!Аз я споменавам тук само заради думите,които моят баща каза у нас, на масата,няколко дни след това:
–Голяма трагедия, много голяма!Но все пак...семейството остана!
Двайсетина години по-късно моитеродители един по един се пенсионираха и си купиха къщичка с голям двор в едно село недалеч от моя роден град. Скоро след това баща ми загина под гумите на един летящ автомобил. Излезе да си вземе пенсийката и не се върна повече...
Моята дребна, мъничка майка организира сама цялото погребение. Аз не бях в състояние да кажа две думи и да направя каквото и да било.Натъпкаха ме с успокоителни и помня само откъслечни картини от този ден.Една от тях е как моята майчица, цялата в черно, целува челото на баща ми преди да спуснат ковчега в гроба и казва:
–Благодаря ти за всичко, мое мило другарче!
Една вечер, около месец след това, когато бях в състояние да проведа смислен разговор, тя ми изплака:
–Хубаво е, че стана така,Искре!Бяхме си говорили с татко ти, че би било добре...той да е първи.Да си го изпратя като хората. За мен няма какво да се тревожите! Аз мога и сама...
И аз мога сама, мила Мария!Десет години емигрантска школа на оцеляване в самота, научих се.Едно само не можах да разбера: как да накарам един мъж да ме обикне така, че да иска да ме надживее! Или аз него, че нали ние, слабите жени, сме за това-да могат силните мъже до нас да оцелеят...
Но не за това искам да ти пиша сега.
Майка три години не свали траура, колкото и да я уговаряхме.Дребна на ръст, сякаш още се смали под двойната тежест, която трябваше да носи. Мен ме пое животът в другия край на България. Двете ми деца, другите над двеста мои в училище, отскачах в родния си град само за броени дни пред ваканциите.Скоро след това емигрирах в Испания и цели три години не се видяхме. Нямах редовни документи , не можех да напусна страната. За интернет комуникации тогава не можехме и да мечтаем.Чувахме се само по телефона за броени минути, в които се лъжехме взаимно колко сме добре.
А се борехме и двете, като вода в брегове се блъскахме! Аз тук съвсем сама,без професия(университетските ми дипломи не важаха и едно дуро),без семейство(двадесетгодишен брак се разпадна за четири месеца),ударите се сипеха един след друг от където най малко очаквах. Майка гледаше и подържаше в изряден вид и себе си, и дома ни в града, и къщата с огромния двор на село...Оцеляхме и след три години се видяхме и прегърнахме.
След това примката се поразхлаби малко. Държаах в ръцете си зеления лист, който ми даваше някои права на бял човек и вече можех да си ходя всяко лято да я видя.
Първите години майка се прибираше през зимата в града, след това свикна на село. Снегът я „затрупваше“ и не можех да я чуя с месеци. Хората си накупиха мобилни телефони,прекараха интернет,тя повтаряше само едно:
–Неми трябва на мен телефон на село! Няма да умирам тук,я!
Така и не успях да я убедя, че телефоните трябват на живите, които се тревожат един за друг! Мъртвите си имат други средства за комуникация и други тревоги.
–Давам ти един номер на село, щом настояваш-каза майка при един разговор, когато случайно я бях „пипнала“ в града.-Човекът живее през няколко къщи. Когато искаш да ми предадеш нещо, можеш да му се обадиш. Ще дойде и ще ми го предаде, тъкмо ще пийнем една ракийка...
Така се запознахме с чичо Димитър.
И той като майка беше овдовял преди години. Синът му навремето решил да емигрира в САЩ, майка му се притеснила и ракът я покосил. Синът останал,но майката си заминала...
В началото чичо Митко беше за мен само телефонен номер и спокоен, вдъхващ надежда мъжки глас:
–Майчето е добре... Помогнахме си тази сутрин, копахме(пръскахме... брахме...) лозята....Какво да ѝ предам?..Разбира се, още довечера ще отида да ѝ кажа...
През лятото на същата година се видяхме. Дребен ръст, ведро лице,усмихнати сини очи, топла, корава длан. Брат и сестра да бяха с майка ми,нямаше така да си приличат.
Оттогава започнах да му се обаждам, за да го чуякак е и да си взема дозата ведрина и увереност, които този мъж щедро ми даваше.
– Ремонтираме църквата в село-каза ми веднъж с видимо доволство.-Събрахме хиляда лева,всички в село дадоха,чак до министъра стигнах,но получихме още десет хиляди...Като си дойдеш август, ще я видиш!..
Видях я, мила Мария, видях и запомних за цял живот, макар, че аз на църква тук ходя веднъж в годината и то ако имам среща в кафето до нея.Чиста, красива, бяла, същинска булка сред... изоставените, необитаеми къщи с буренясали дворове и слепи прозорци. Младоженец обаче нямаше, училището отсреща се рушеше, празно и пусто от години.Изминалата година беше подарила на голямото някога село десетки пресни гроба и само двечки новородени дечица...
Чичо Митко отключи църквата и аз пристъпих след майка със свито гърло. Очите ми „залепнаха“ на два красиви персийски килима, постлани до големите, лъскави свещници и аз се спрях нерешително.
–Стъпвай, стъпвай-покани ме той.-Аз затова съм го донесъл от къщи, да стъпват хората на меко и хубаво!Три са, но единият е вътре,до олтара.
Стъпих послушно на килима и запалих свещичка пред иконата на Богородица. Започнах да се моля наум и посегнах да махна едно изсъхнало цвете, което някой преди мен беше оставил. Чичо Митко, сякаш уловил мисълта ми, го взе,сложи го в една кофичка,коядо държеше в ръце и продължи мълчаливия си очистваш ритуал пред другите икони.
Погледът ми машинално го проследи, привлечен от мълчаливия танц на райетата на гърба на ризата, която носеше.Тя ми се стори странно позната.Баща ми, Бог да го прости, имаше такава преди много,много години. Викаше ѝ „калинкината риза., на името на леля ми, която му я подари за един рожден ден с пожелание да си я носи със здраве. Милият,много обичаше тази моя леля и затова си относи и ризата! Но това беше отдавна, а ризата на чичо Митко беше като нова...
–Помниш ли ризата, Искре?-чух гласа на майка до себе си.
Пламъкът на запалената от мен свещичка трептеше в зениците на майка и чичо Митко, които ми се усмихваха. Четири усмихнати, трептящи, светли, живи въпросителни.
–Помня я, майко-върнах аз усмивката.
Двамата я поеха и се наведоха над сандъчето с пясък, където се палят свещичките за починалите близки. Раменете им се допираха...
Усмивката върнах, мила Мария, но въпросите останаха в мен. Оттогава се питам: какво крепи пламъка на тези малки големи хора, оставени на самите себе си от порасналите деца и от всички Божии и човешки инститиции?Какъве този негаснещ огън, в който всички дребночовешки страсти и стремежи, които ни тровят и мачкат цял живот, стават на пепел и пред който дори смъртта е безсилна?
Нямам отговор, мила Мария. Имам само малката песничка за любовта, която ти изпратих. И горещото като огън убеждение, че дори всички думи в човешките езици да изчезнат, две думи ще пребъдат. Думите любов и благодарност! “
Искра вдигна очи към малкото прозорче на стаичката си. В Мадрид беше вече нощ и сърпът на нарастващата луна висеше като затворена скоба на дървения корниз.
–Разбрах те, приятелко!-каза ѝ Искра и размърда изтръпналите си от дългото седене крака.-Затваряме скобата и лягаме. Само да свърша една последна работа, че Мария чака.
Сведе глава над лаптопа и написа:
Моля те песничката да остане в този вариант, в който я изпратих, мила Мария:

ЛЮБОВ
(на нашите възрастни родители)
Любов...Уморена, замръкваща
до теб с телевизора стар
във чистата, спретната къщичка,
зад ниския, зидан дувар.
Ех, любов...
Със изтръпнали глезени,
със чай за стомах, за сърце,
с очи, в тъжен унес премрежени,
с обветрено, благо лице.
Със тази любов как можеш да се бориш,
със тази любов излишно е да спориш,
на тази любов да остане с теб се молиш...

Любов, преживяла в годините
априлския ябълков цвят,
огньовете юлски изстинали
и първия есенен хлад.
Ех, любов!
На разбивано с камъни
и скръв залепено сърце!
На мъдрост, от възраст изстрадана
и вяра на малко дете!
Със тази любов как можеш да се бориш,
със тази любов излишно е да спориш,
на тази любов да остане с теб се молиш...

Любов!!!Тя е още красавица!
Любов!!!
Той е все така смел!
Две чаши щом вдигат наздравица
животут не всичко е взел!
Ех любов!
Ний стареем от бръчките
единствено, ако от тях
тече самота между пръстите
като вино от скъсан мях!!!
Ех, любов!
Със тази любов как можеш да се бориш,
със тази любов излишно е да спориш,
на тази любов да остане с теб се молиш...“

След минута дойде очакваният отговор:
,,Авторът винаги има право, мила Искра!“

Искра затвори лаптопа и потърси луната, но нея вече я нямаше на прозореца. Сигурно беше отишла да търси Автора и да му зададе своите въпроси.