автор: Zilzak

Тихо, празно е във моя дом,
тук погребах толкова мечти.
Само тя свещта ми е другар,
тя, със пламъчето малко.

Превива се като есенен стрък,
като водната повърхност рано сутринта.
Очите ми изпълва със сълзи
гърдите с тежестта на хиляди дихания погребани.

Ала не издържам дълго на този танц порочен,
ставам и във лудост се обливам цял.
В безумен танц ме пламъка въвлича,
и сякаш летя, сякаш съм безсмъртен.

В миг очите ми надежда зърват,
сянка, сянката ми от стената се усмихва.
Ласкае ме с движения тъй нежни,
тъй безмълвен ме оставя.

Да, ще танцувам този танц със теб,
ще бъдеш ти моята дама, моята мечта.
Усещам те, усещам те до ме,
почти долавям твоето ухание.

Живот, живот възраждаш вътре в мен
и пак съм властелин на тая земя.
Ще отпия ли от устните ти аз,
ще усетя ли тъй горещата плът?

Остани, остани до мен ти тази нощ,
остани, дари любов, дари копнеж.
Всичко аз ще ти дам,
цял на теб живота си ще обрека.

Ще докоснеш ли уморените криле,
ще се погубя ли във твоите очи?
Ще сетя ли пожар във мен?
О да, искам да боли.

Ала в миг сърцето в ужас се сковава,
душата писък ален в миг пронизва.
Изчезва, изчезва моята любима, тъй греховно дива,
изчезва и във мрака се стопява.

Уви, прегоряла е свещта, изчезна сянката,
умря и тази мечта.
Отново сам очи аз ще затворя
и пак ще я потърся аз, защото знам,
човек не е роден да бъде сам.

Галин Господинов