автор: lisiza

Корабният паяк много се натъжи след като господин Сабо слезе на брега. Не успя да му обещае да се видят пак или къде да го потърси. С неговата странна родина, на която дори не запомни името и той едва сега осъзна колко самотен е бил без приятели през всичките тези години.
Можеше да разчита на двете лакоми Мухи, които все се навъртаха около неговата изкусно изплетена паяжина и на мосю Мишо, както се наричаше старият мишок. Те идваха при него, само когато качваха новата стока и завираха любопитните си очи във всички сандъци. А той им се сърдеше, защото нарушаваха спокойствието му и най-вече въздуха, който люлееше паяжината му и той едва тогава осъзнаваше какво е морска болест.
Беше се присмивал над другите. Но той беше наистина, чувствителен към всеки полъх на въздуха. И на вятъра, който влизаше необезпокоявано през илюминатора. Особено когато го оставяха отворен, при поредното товарене на някой кей, очакващи ново плаване. Какво можеха да му дадат двете Мухи и мосю Мишо? Последният обичаше книгите, но той ги гризеше и не ги четеше, макар да беше запомнил всичките им заглавия и с това се бе прославил на много учен ухажор, защото мухите и другите дребни твари не можеха да четат, камо ли да знаят за съдържанието на книгите, когато дори имената им не им говореха нищо.
Но все пак, той им беше благодарен за помощта по време на буря. Мухите се бяха научили да слюнчат скъсаната му паяжина и да я кърпят при по силни ветрове или при замахването на метлата, с която отговорникът на трюма слизаше много често. За да отвлекат вниманието му те политваха в обратна посока и така години наред не бе забелязана тежката плетеница на Корабният паяк.
Друго го мъчеше в момента. Умът само бе отворил нещо в душата му. Той се размечта за истинско приятелство и истинско общуване. Такова, каквото можеше да очаква единствено от белия Албатрос по време на буря. Той кацаше изневиделица на илюминатора и чукаше с клюна си, а Мишо и Мухите се заемаха да му отворят, защото паякът винаги закъсняваше, независимо от дългите си пипала, годините му ги бяха вързали на дебели възли и той куцукаше натам без да се оплаква.
Албатросът бе млад и напет. Красива птица с широк поглед и широк замах на крилата. Разказваше интересно за морето, за рибите, за хората, за корабите. За всичко, с което познаваше времето. Беше и много ухажван и повече обичаше да разказва за любовните си похождения, отколкото за предсказването на бурите, с които всъщност си изкарваше хляба.
В един ден, когато разказваше на застаряващия паяк за новата му любов към морската Чайка, другият въздъхна и една тежка сълза се спусна надолу и капна на току що измития под на трюма. Албатросът онемя. Не беше виждал стареца в това състояние. Беше много загрижен, но не посмя да го заговори. Паякът се съвзе и му каза:
- Стар съм. Преди време, помниш, разказах ти за господин Сабо и желанието му да намери родината си. Веднъж му се похвалих, че във всеки пристан имам любима, но... излъгах го. Използвах твоите разкази и той ме слушаше с интерес. Горкият, той така и не знаеше нищо за любовта, затворен в някакъв тъмен шкаф за обувки. Но аз съм още по-окаян, защото използвах теб и сега разбирам, колко е хубаво да си влюбен.
- Да. - Албатросът само повдигна очи.
Премрежи поглед само като си спомни за гърления звук на морската Чайка, с който го посрещаше при всяко завръщане и за вкусните рибки, които му слагаше на масата. Но той не беше гладен. Не беше и жаден. Само попиваше красотата й и можеше да стои при нея винаги. Дори с мъчение отлиташе, за да предупреди стария си приятел за идващите бури. Но те се познаваха от години и паякът не се страхуваше от тях, затворен и защитен в малкото пространство на трюма.
- Не се безпокой. Хората казват, че любовта винаги идва. Дори да е веднъж. Но истинска, за която после казват че си е заслужавало да живееш. Понякога е радостна и весела, щастлива, понякога, мъчително болезнена, но винаги е красива и... – Албатросът, който не можеше да бъде дълго време тъжен, отново се отнасяше със спомени към своята любима и разказваше красивите си истории.
Но един ден птицата закъсня. Може би, беше прекалено влюбен или корабът много отдалечен от брега, бурята отведнъж връхлетя старото корито. Морската болест повали всички. И двете Мухи и мосю Мишо. Дори юнгата и всички матроси на палубата. От което трюма остана без надзор и от голямото клатушкане във всички страни капаците на сандъците започнаха да се пропукват. Паякът се уплаши, да не се случи беда и не забеляза как една от нишките му се бе заплела в най-близкия капак и докато слизаше надолу по нея се заплете още повече, пропадна и докато се осъзнае, тя съвсем се скъса и под напора на нова въздушна струя той попадна в тъмния сандък. Опита се да излезе, но капакът отведнъж падна и не се повдигна повече. Той завика с всички сили, но другите не можеха да го чуят през дебелите дъски.
Когато на другата сутрин го потърсиха, видяха само увисналата паяжина. Спогледаха се и си помислиха най-лошото и се натъжиха, защото макар той да странеше от тях и да имаше изискани обноски, нищо друго не ги свързваше.
А паякът проседя в тъмния сандък дни наред, докато свикне с нещата наоколо. В сандъка имаше кукли. Беше виждал от тях много преди това, но тези бяха големи почти на ръста на малкия юнга. Бяха и по-различни от него. С дълги коси, големи красиви очи и рокли от коприна. Бяха с различни тоалети и навярно бяха подготвени за подарък за някой празник. Но паякът не познаваше празниците, а и времето за карнавал бе отминало. Все пак помисли, как да се скрие и при първия удобен случай да излезе и да намери старата си паяжина.
Той хареса една от куклите, която беше с по-дълги коси и мигли. Намери я за много фина, а на шията й висеше малък медальон с нишки от средата към края, които напомняха за неговата паяжина. Той се покатери и сви в средата на медальона, който за негов късмет беше малко вдлъбнат. Така, дори на дневна светлина трудно можеха да го видят и той незабелязано щеше да се измъкне.
Като нямаше какво да прави в тъмното през всичкото това време, той започна да говори на куклата. Нарече я Паячина. Стори му се изящно и уместно.
Каква бе радостта му, когато първият сноп дневна светлина го удари при отварянето на капака. Той се огледа, но за съжаление видя, че не е на кораба. Беше проспал бурята и дните след нея и не бе усетил изнасянето на сандъците от трюма. Отново беше защитен от затвореното пространство в някакъв склад. На втория ден откри един прозорец и се взря с надежда към него. Тя не закъсня. Отнякъде се появиха двете Мухи, дори мосю Мишо се показа за малко, а една нощ на прозореца му почука белият Албатрос. На всички молби да го заведе на кораба, птицата отказа. Не можел да търпи други твари по перата си, а и корабът не бил вече на кея.
- А двете Мухи и Мишо?
- Те си намериха нов дом, един изхвърлен на брега кораб. Но ако искаш ще ти начертая карта и ще можеш да се върнеш на твоя кораб. Като се върне, той стои винаги ето тук. И птицата се зае да му прави карта.
Колкото повече чертаеше картата и се ентусиазираше да върне Корабният паяк, толкова паякът осъзнаваше, че не иска да се раздели с Паячина.
- Какво намери в нея?
- А ти в морската Чайка?
- Любов.
- И аз съм влюбен.
- Но вие дори не разговаряте!
- Да, да можех да чуя прекрасния й глас, така както е прекрасна самата тя...
- Това не може да го знаеш, но може и да се направи нещо по въпроса...
- Какво?
- Знам от моята Чайка, че има един стар рибар, на някакви острови, който можел да превръща куклите в хора.
- Кои са тези острови?
- Медальоновите острови.
- Къде?
- Не знам, но ще попитам и ако ги намеря ще те заведа там.
Това бе голямата надежда на паяка.
Но птицата не се завръщаше дълго време, заета с нейните си буреносни дела.
Надеждата на паякът изтъняваше и в един ден той разбра, че е неосъществима.
Скоро след това двама мъже влязоха в склада, а единият избра играчка за своето момиченце.
- Ето, тази! - и той посочи Паячина.
Паякът се намести в средата на медальона и зачака.
Където и да го бяха отвели, нямаше да се раздели със своята любима. Но не знаеше нищо, нито къде ще го отведат, нито как да стигне до този остров. Надеждата и любовта му към нея го крепяха и той щеше да устои на всички изпитания по пътя и се успокои, само когато куклата бе в ръцете на малкото момиченце.
Сега можеше да изпълзи от скривалището си и да си намери местенце някъде на тавана, откъдето да съзерцава завинаги своята любима. Това му стигаше, защото то щеше да говори вместо него с нея, а куклите разбираха детския език и един ден щеше да й каже колко много я обича.