автор: secret_rose

Алени камелии.
Татван, 2004

Оказа се Късър - странното име не бе по-малко интересно от самото ястие, и в превод означаваше "бездетен" - нежни, фини зърна счукан есмер булгур, от най-тъмния, накиснат в топла вода до шупване, полят с хакики зехтин и размесен с всякакви зелении - магданоз, копър, скълцани марулеви листа и надробени кисели краставички. Намерих си и зелени маслинки вътре, а беше и обилно полят с лимонов сок и нар екши - своеобразна киселина, приготвена от нарови зърна. Изобщо в чинията пред мен се мъдреха всевъзможни сладости: бухтички с малинов пълнеж, банички навити като пури, тригуни със сирене и сусам, домашни соленки, млечна салата, в която освен краставички имаше и листа от семиз оту - някаква странна трева, приличаща на люцерна но изключително вкусна, и миниатюрни кюфтенца от булгур отново, полети с доматен чеснов сос. Така и не чух кога извикаха името ми и стресната се огледах щом ме задърпаха към средата на хола. Медине - приятелка от скоро, жена на колега на мъжа ми, развеселено поклащаше пред очите ми връзка жълтици, накичени на червени панделки.
- Твой ред е, хайде да си ги заслужиш, хайде, хайде.
- Не мога да танцувам...
- Можеш, можеш, ставай, иначе отиват в касата за догодина.
Нямаше как - обичай, завъртях се два пъти по килима но явно не харесаха танца ми понеже ми дадоха златото и се върнаха по диваните. За този "златен ден" ме уговориха съседките, предимно скучаещи съпруги на военни, домакини. Веднъж месечно се събирахме в дома на някоя от нас, похапвахме вкусни неща на сладка приказка и оставяхме в една кристална купа по жълтичка. Редувахме се по списък и ежемесечно някоя получаваше всичките жълтици накуп, на следващия - друга и така реда бе достигнал до мен но в къщи имахме ремонт и моя ден се проведе у Медине. Играта не е особено логична, понеже вложеното се връща при всеки, но накуп - понякога навременна помощ в домакинството. Присъединих се към три такива "златни дни" и получих покана за "валутен ден" която отказах понеже не работех и не можех да искам от съпруга си подобни месечни суми - тридесетина жени събираха по хиляда долара всеки месец, всички работещи, разбира се. Тяхната среща се провеждаше в ресторанта на скъп хотел в Истанбул и всеки месец пътуваха до там за развлечение. Освен тези частни занимания, ежеседмично провеждахме чай следобеди а на два месеца - коктейли само за дами, семейни събирания и балове. Имахме курсове във военната база, които понякога посещавах и се научих да изработвам кошници с изкуствени цветя, накити от мъниста и подобни дребни практични удоволствия и дори сама организирах курс по шахмат на който никой не дойде. Дейността ни се наблюдаваше изкъсо от Ханъм Ефенди и при липса на активност съпрузите ни получаваха предупреждения или мъмрене. Самата тя бе доста активна - за всеки рожден ден изпращаше саксия цвете а за годишнина - малка жълтица и често ни гостуваше. Бях слушала за премеждията на домакини, посрещали я в домовете си но когато дойде моят ред всичко се случи неочаквано и трудно. Живеехме на 6 етаж и неписаните правила изискваха да посрещна делегацията долу във фоайето, и докато пристигнаха слизах и се качвах многократно. Бяха генералшата и седем дами от обкръжението и а аз бях поканила две жени да ми помагат. Дойдоха на чай - предварително известяваха обяд ли ще бъде или друго гостуване и имах възможност да се подготвя: тя не пиеше друго освен гранулиран плодов чай и ме бяха предупредили да имам поне 5 вида за готовност. Трябваше да го сервирам в отделна порцеланова чашка, украсена с дантела и роза в сервиз, различен от ползвания от другите, върху сребърен поднос, към него вода в кристал и задължителните три вида солени и три - сладки ястия, подредени в сервизни чинии. Приборите трябваше да са сребро и много приятелки си заемахме една на друга един или два сервиза за да не се налага да ги купуваме за едно единствено посещение. Когато гостува за обяд, Ханъм Ефенди похапва само бяло обезкостено пилешко или пуйка, най-често Жюлиен и това бе първата рецепта, която ме научиха да приготвям след пристигането ми. На вечеря не идваше понеже протоколно вечеряме със съпрузите си. Носят се своеобразни кадифени кесийки с домашни чехли на ток за смяна, косите са фризирани и макияжа е пресилен, но то е характерно за турската жена по принцип а в нашия случай както ми се струваше бе демонстрация на нещо, което не исках да разбирам. Получих много сериозно предупреждение от нея да не общувам лично с местните жени защото съм чужденка и не бих ги разбрала. Снизходително ми бе простено невежеството по отношение традицията за поднасяне на чай отново заради българския ми произход и ми бе разрешено да посещавам личните и чай часове, които организираше в бара на Ордаеви всеки четвъртък от 14.30 часа, за да обменяме опит. Понеже приех и два пъти се присъединих, съпруга ми получи похвала от командирите си за добре свършена работа по новата казарма. Движех се като в сън, не желаех да мисля, нито да осъзнавам товара който носех - в голяма степен авторитета на съпруга ми зависеше от моите действия и най - малката ми грешка би предизвикала неприятности за него. Званието и заслугите му не бяха достатъчни за да бъда в тясното обкръжение на генералшата, но вероятно представлявах интерес за нея понеже ме канеше и на други мероприятия. Пътувахме с хеликоптер до съседни градове на чай и ще вметна, че едно излитане на хеликоптер се плаща от държавата и данъкоплатците и струва приблизително 15 хиляди лири. Веднъж дори и гостувах. Бе ме поканила месец по-рано за да свикна психически с честта да и бъда гостенка и по време на визитата не успях да пророня и дума - дамата ме разведе из кьошка си (голяма вила във всяка военна база, определена за генералите и семействата им) и с почуда научих, че за пристигането и в Татван дръжките на вратите бяха подменени със златни, полилеите - с кристални а мебелите - с кожени. Нямах нужното обучение за да се държа на ниво, средите в които съм израснала са обикновени - родителите ми са средно статическо семейство от България и не знаех как да реагирам, което стана повод за много насмешки и унижения. Накрая просто приех ролята си на наблюдател, разбирайки, че в мое лице тя вижда България и демонстрира превъзходство. Мъжа ми се прибираше веднъж седмично само и научавах новините по телефона. В един слънчев ден поздравих тенис учителя - младо войниче на кратка служба заради висше - по време на урока му с генералшата което стана причина да удвоят задълженията на мъжа ми, а в друг ден, когато в 8 сутринта компания съпруги на офицери звъннаха на вратата ми за закуската в събота а аз не бях мигнала цяла нощ понеже Ванесса не спеше спокойно заради зъбки и отворих по пижама с разрошени коси, преместиха съпруга ми на друг обект. Не издържах. Позвъних на Шефика - лелята на мъжа ми, която се справяше отлично в подобни ситуации понеже бе секретарствала дълги години на един министър в Анкара и я помолих да дойде в Татван. Отзова се и след седмица пристигна за да започне курса ми по протоколно обучение. Всъщност, веднъж, когато бях помолила съпруга си да ми купи книги за да опитвам да чета на турски език, той развеселен ми донесе дебел том, на който пишеше Протокол, и който така и не дочетох до края. За мой късмет генералите получават разпределения на всеки две години и след няколко месеца мандата на сегашния изтичаше. На негово място пристигна друг, чиято съпруга не бе толкова капризна и нещата протичаха по - нормално. Заради честите мероприятия с покана, която изрично посочваше "без деца" се принудих да наема детегледачка на повикване. Момичето бе с кюрдски произход и богат опит с военни семейства в Татван, одобрено от комисия и само на 17 години. Носеше красивото име Нехир (река) и бе мило и топло същество, което Ванесса веднага обикна. Службата и в други семейства я бе научила да върши цялата домакинска работа, да глади, подрежда и мие, да готви и бе специализирана в отглеждането на новородени - сериозен плюс за мен, понеже още бяхме на бебешки млека, в процес на захранване и се изискваше опит. Имах и пълно доверие, често оставях бебето с нея и излизах на разходки из Татван. Извън военната база съществуваше красив и различен свят който още не бях разгледала а ме привличаше неудържимо.
Веднъж, докато пиехме чай на терасата и се наслаждавахме на чудната гледка от езерото чух пукотевици и се усмихнах:
- В този град за щяло и нещяло гърмят фойерверки.
- Не са фойерверки, абла, стрелят се.
- Какво?!?
- Стрелят.Чува се също като при заря.
Онемях.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...