автор: Narwal

Беше в час по литература. Разгреждахме романа на Шолохов “Тихият дон”. Другарката Симеонова беше задала въпрос към учениците “Кой образ ви харесва повече, този на Григорий Мелехов от Тихият дон или на Павел Корчагин от романа на Николай Островский Как се каляваше стоманата?”.
Въпросът беше доста тъп и напълно разкриваше интелектуалния багаж на нашата учителка. Все пак ние бяхме толкова тъпи ученици, макар и да не се отличавахме с особена гениалност. Но как могат да бъдат сравнявани два образа от две различни произведения, от два различни духовни свята. Но както и да е... Целта беше да се предизвика дискусия ...? Не! Целта беше друга! Целта беше да се види КОЙ МИСЛИ РАЗЛИЧНО! Кой си позволява да пренебрегва правата линия начертана от Партията. може да изглежда идиотски, но тогава пишехме “Партията” с главно “П”, не “Принцесата”. Макар да не очаквах Христина така леко да налапа въдицата. Тя се хвана. Не зная може би защото много обичаше този роман. Беше и близък до сърцето. Единият от дядовците и бил белогвардеец и то точно казак! Като Григорий Мелехов. Без да обижда Островский тя каза, че според нея образът на Григорий Мелехов е доста по-богат и красив от образа на Павел Корчагин, който е представен доста едностранчиво и праволинейно. При което злобните очи на другарката Симеонова грейнаха. Ето! Тук било заровено кучето! Тук бил скрит “ВРАГЪТ”! От очите и изригнаха искри.
- Как си позволяваш ти! Как си позволяваш така произволно и некомпетентно да се изказваш за този “герой”?! Как така ще наричаш такъв “сияен” образ като Павел Корчагин да го наричаш едностранчив и праволинеен. Да го принизяваш до образа на един нещастник дръзнал да вдигне ръка срещу “непобедимата” Червена армия (Червена армия също се пишеше с главна буква и дори ...със ставане на крака). Как така ще смяташ, че той е по-обаятелен от Павел Корчагин. Дори двойката ти е малко наказание. Но аз ще свикам комсомолско събрание! Да видим ние кой е по-обаятелен образ!
Сигурен съм, че читателите едва ли ще ми повярват. Но такива времена наистина имаше. Стоях като вцепенен. Часът свърши веднага след излиянията на беззаветно преданата комунистка. Не усетих нито неговия край, нито края на междучасието, нито края на учебния ден. Дните след това бяха мъчителни. Опитах се да говоря с Христина. Казвам опитах се, защото нямах никакви стабилни аргументи да я накарам да се извини и да си “признае вината”. Но Бог ми е свидетел наистина положих усилия.
Наближаваше денят, в който бе насрочено събранието на нашето комсомолско дружество. Секретар на това дружество разбира се беше Магдалена, активен и “верен” член на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз, ...за тези които не знаят). А на мен в душата ми вреше. Не бях на себе си. Как да постъпя?! МЧтаех да кандадтствам във военно училище – ВНВМУ “Н.Й.Вапцаров”. За да те допуснат до изпит те проверяваха не до девето, а до деветнадесето коляно. А при мен не беше нужно да ровят и до трето. Дядо ми е бил член на ВМРО. Живял е единадесет години в Америка. Другият ми дядо е бил “царски” офицер”. За “щастие” е починал млад от раните си получени през първата световна война. Нямах “фашисти” в рода си, но едва ли можех да бъда наречен благонадежден. И сега оставаше да им дам нов повод за разправа с мен. Едва ли биха се поколебали да ме смажат. От друга страна. Там беше моята ПРИНЦЕСА! Храбра, величествена, красива! Какво да правя?!
Беше 27.05.1974г. Не мога да забравя тази нощ. След два дена щеше да състои събранието. Въртях се като вретено в леглото. Избиваше ми пот навсякъде. Блъсках възглавницата с юмрук, докато я изкормих. Какво да направя? Как да постъпя? Не усетих как мина нощта. Как майското слънце грейна в прозореца ми. Но на мен ми струваше, че още е нощ. Знаех, че ще искат от всички ни гласуваме Христина да бъде изключена от Комсомола. А това означаваше страхотни пречки при кандидатстване в Университет. Това означаваше тежко петно в биографията и, което ще я следва до края на живота и. Тогава мислехме, че комунизмът ще е вечен и нас неблагонадеждните не ни чака нищо добро, ако не се примирим неговата всемирна победа. “Какво да правя?” – питах звездите. Тогава нямахме икони. Беше много опасно. Ако някой не дойде на гости и забележи подобно нещо, веднага “отговорните другари” научаваха. Затова питах звездите, но те не ми отговаряха. Не помня в колко часа на следаващия ден, беше неделя, се обадих на братовчедка си, която беше лекарка и поисках една извинителна бележка за три дена отсъствие от училище. И друг път бях правил този номер. Но този път го правех без желание и със страх. Тя пък се съгласи веднага. И така си останах в къщи. Това обаче не ме успокои, а още повече разпали болката ми.
Мразех се! Ненавиждах се! Проклинах се! На следващия ден наистина вдигнах температура и се опитах да се успокоя, че наистина съм ...болен. Но не! Всеки друг можеш да излъжеш, но не и Принцесата. Тя стоеше пред очите ми и с онази нейна омагьосваща усимвка ми казваше “Не се тревожи! Важното е твоите мечти да бъдат изпълнени!” Това засилваше още повече омразата ми към образа, който виждах в огледалото. НЕ МИ ПРОЩАВАЙ ГОСПОДИ! АЗ ЗНАЕХ КАКВО ВЪРША! В този момент наистина повярвах в Господ. Разбрах, че има сила, която може да накаже малодушните като мен и това ми беше достатъчно. Съветта! Това безотказно Божие оръжие биеше в съзнанието ми и не можех да защитя по никакъв начин. Сега разбирах смисъла на много литературни произведения. Разбирах смисъла на “Престъпление и наказание”. Безсмъртният Достоевски е знаел какво пише. Разбирах, че е писал ИСТИНАТА! Разбирах, че литературата не е измислица и измислицата не е литература. Разбирах гениалността на Дон Кихот. Размахал копието в немощните си ръце и пришпорил дръгливия Росинант той се хвърля срещу вятърните мелници, за да докаже, че НА СВЕТА Е ОСТАНАЛ ПОНЕ ЕДИН РИЦАР!
А аз нищожеството! Бях изоставил Принцесата си, за да си осигуря бляскава униформа на морски офицер, която дори за моя изненада ми я дадоха с голяма лекота и без да ровят много много в биографията ми. Носих я, накичена съссмешни ордени и медали, които ни даваха без да сме ги заслужили. След това, когато плавах в търговския флот наистина и аз и екипажът ми проявахме героизъм, за да останем живи в нечовешки условияна плаване, но тогава не получавахме дори и дума за благодарност. Никога не успях да разбера този свят. Дори и двеста години да живея пак няма да го разбера!