автор: ditaer

Двама с теб се движим по брега,
ласкаво докосва ни морето.
Слънцето видяло своя образ,
сякаш се усмихва на небето.

Движим се, а пясъкът поглъща
стъпките, пропити със мълчание.
Не! Оттука няма връщане.
Или пък поне не ще сме същите.

Сянката ми сянката ти търси,
но оставаш ти съвсем назад.
Да! За тебе туй присъщо е.
Връщаш се във собствения свят.

Слънцето на две се е разцепило.
Нямаш сянка между две слънца.
Чайките опасността усетили,
две по две за сигурност летят.

Две по две вълните се отцепват,
или пък се гонят те? Не знам.
Две слънца за никого не светят.
Сянката и аз. И ти. Но сам.