автор: secret_rose

Боже,
как ми прескача сърцето
щом го зърна на хоризонта.
Скривам устни зад две небета
да не го заговоря. Щом тя
разтреперана ми душата
все за него тъче броилки,
най-добре да е под земята,
зад дуварите и мазилките.
Ох, ще взема да я зазидам
като в песните на Илия:

Слънцето да не види
в тясната си килия
щом по него все тича
и забравя за Бога.
Пустата му - обича го.
Да я трая не мога.
Че и дума ми даде -
да пристане по рано
ако някой я кани
от сватбарите в Кана.

Щом го зърне да се задава
да не пее, да не нарича.
Че аман от душевна плява
дето в огъня ме припича.
Аз да не съм нестинарка,
нямам даже икона стара.
Ще я зидам. Не ми е жалко,
щом не знае тегло и мяра.
Пък народа да ме оплюва
че душата съм си вкопала
дето иска да го целува.
Шт! ма, ей го - минава...