автор: hudojnika

         В Русе няма пролет. Лягаш в бабамартенска зима - сняг, пизюл, вдигнати яки, хързул-пързул по заледени павета. Неотоплени, подсмърчащи Мартенски музикални дни с балтони и ушанки. На сутринта – лято; жарко слънце, кишаво. Тротоарните плочи подло ти пльокват и подпикват в крачола, чак до коляното, кална бозица. Балтоните разкопчани, шапките в чантите, пот се стича зад ушите.
         Дето вика майка ми – някои са вече „разгологъзени”: по блузки с дантелени жабота, къси полички, по ризки, голи крачета – колкото да станеш кривоглед.
         На всичкото отгоре - епохата е тоталитарна - нейде между седемдесет и пета и осемдесета година, на миналия век. Преди трийсет и кусур години…
         Тъкмо бях заседнал в престижна локва и ме заговори малогабаритна женица, някъде до към слънчевото ми сплитане, с лисича яка - муцунка, лапички и прочие стъклени очички. Ефирно виолетово газ-шалче, проскубани къдри, домашно плетена барета - не френски модел. Неоправдани прекомерни грижи и надежди, възлагани на шпаклата, ружа и червилото. Гласът - на коренна русенка; аристократичен, топъл и дрезгав, глас на лели и вуйни. Ръцете - в плетени на петокуко ръкавици, от разни цветове прежди, придържаха пазарска чанта, видимо тежка
         - Господине, прощавайте, че Ви безпокоя; става дума за Люсиена. Желаете ли я?
         - Как така, дали я желая… Коя е тази Люсиена? Коя сте Вие? За кого ме вземате?
         - Ох, ама и аз… Люсиена е любимата ми котка, сиамка, заплодена е от подходящ кавалер, има паспорт, сертификати, медицински прегледи, редовно лекарства - тука е в чантата. Веднъж говорихме, че обичате и имате котки - на изложбата Ви. Почерпихте ме с кафе. Заминавам при внуците, имат кучета. Знам, че при Вас Люсиена ще е като у дома си. Моля Ви, вземете я, осиновете я, не желая пари, няма да съжалявате.
         Така се появи в домът ни основателката на многобройната династия Люсиени.
         Роди четири чудесни, силно подчертани расово сиамчета, с пречупени опашки и родови шарки където трябва. Да не говорим за очите – тия морско-сини дълбини, блестящи зеници, светещи като фенерчета. Оказа се плодовита – след 3 месеца загуби интерес към котетата си, с мерак за оплождане. Ако не е удовлетворена, става агресивна, раздразнителна, катери се по пердетата и ги разкъсва, скача нависоко и дере тапетите. Това 5-6 пъти годишно, докато ни писна и я „преподарихме”. Последните стопани бяха доволни, направиха чудесен бизнес – продаваха сиамчета за добри пари.
         До „Стъклария Чупи-Купи” беше „Шапкар Асен и Петър”, с дъщеря Лили която свиреше на пиано и по тая причина завърши Художествената академия, стана софиянка.
         Лили не пропускаше концерт от Мартенските музикални дни. По традиция, при няколкодневния и престой в Русе, се събирахме всички приятели-художници. При едно такова събиране, Лили видя сиамците и се влюби в тях. Бяха поотраснали и и обещахме първото мъжкарче от следващото котило.
         Лили и съпругът и Светлин рисуваха в Созопол. Телефонирахме, че семейството им се е увеличило с нов член – сиамецът Ламбо, кръстен на „дядо му Светлин”. Обратно на вица за Светлинчо, кръстен на дядо му Ламби.
         Синът ми, тогава тийнейджър, като се върнеше от училище, нахлузваше дебели дрехи, ушанка и шалове, ръкавици и започваше голямата игра-борба със сиамките. Бяха войнствени и въпреки предпазните мерки, момчето ни все беше изподрано и с изпрошнати бримки по пуловерите. По негови си критерии окачестви глезено Ламбо като глупак и така си остана – Ламбо Глупака. Разбира се, нямаше такава работа – котето си беше редовно, голям красавец; който го видеше, веднага го поискваше.
         Лили пристигна с попътен приятелски мерцедес. Посрещнахме я, сбогува се със спътниците си и като влезе у дома и видя котето – онемя. Чак такава красота не очаквала. Грабна го и не го пусна. Колата още не беше тръгнала, седна в нея, връщала се с тях. Заряза концертите, срещите, уговорките.
         Ламбо Глупакът сякаш цял живот се бил возил с мерцедес; не се стреснал от високата скорост, разхождал се по гърбовете на пасажерите и кротнал зад ухото на шофьора да му мърка и показва пътя.
         Често получавахме бюлетин за подвизите на Ламбо Глупака . Нямал страх от високото и се разхождал по парапетите на съседите от всички етажи. Отварял си сам вратите и изчезвал задълго – ходел по мацки, като известен мачо.
         Съседката от горния етаж дискретно запитала:
         - Госпожо Лили, какво толкова имате против Стефан Данаилов, че непрекъснато се надвесвате над балкона му и крещите „- Ламбо, Глупако, веднага да дойдеш… и други такива… Не бива така…”
         - Ама… аз на котарака, така се казва – Ламбо Глупака! Защо… Данаилов?
         - Ами защото се казва Стефан Ламбов Данаилов - за приятелите си е Ламбо.
         Наложило да проведе разговор с адаша на сиамеца, да се изяснят нещата.
         А това, че цял народ видя по телевизията, как Министърът на културата - Стефан Данаилов, при поклонението пред тленните останки на актрисата Мария Нейкова, написа в книгата за съболезнования: ЗБОГОМ, МАРИЯ! - беше вече къде-къде по-късно.

         Велимир Петров