автор: secret_rose

На старата хижа подгряваха жива вода
събрана от процепа стар на дъждовното време.
Разчупваха хляб, и от покрива на света
аз протягах сърце, от трохите им малко да взема.

Намятаха слънце в сълзливия чар на деня
с души парцаливи, загърнали вяра и слово,
а в старата хижа... в костилкови пръсти съня
проплакваше тихо: Върви си. Не си ли готова.

Заминах. Смолисто дете на незнайна земя.
И пръснах по урвите бели росата на мрака
да може и тук, по планинските хижи Дома
да свие огнище в очите ни недоплакали.