автор: atima_viva

Ела, седни да поговорим.
И да се вгледаме в лицата си.
Да се познаем, после да отворим
със много дни назад сърцата си.
Обрули ни студът. А тежка жега
изрони дните – зряло зърно.
Ще падат още. Нищо. Нека.
Назад не можем да ги върнем.
Вечерно време. Тъмнината
екранно връща всеки кадър,
от който плахо пак наднича
светът ни млад заминал с вятъра.
Успяхме. Ето че се връща
при нас отминалото време.
Това съм аз. И ти си същата
и няма кой да ни го вземе.
Да постоим сега. Да поговорим,
а утре аз ще те изпратя...
Ти имаш път... и аз ще тръгвам...
В посоки две...
за по-нататък.