автор: VOINOV

Кризата дотолкова се бе разпростряла в държавата, че бе обхванала всички възможни насоки на човешкото битие.
Знаеха, че до края на седмицата трябва да напуснат ресторанта, като преди това разделят солидарно помежду си, между персонала, изплатените дълготрайни и малотрайни активи, затова в понеделника се явиха на работа, за да приключат с подробностите.
Оказа се, че ще работят още една цяла седмица, тъй като ръководството е приело неотложна заявка за сватба, на някакви приятели на приятелите на управителя.
Сервитьорите не възроптаха особено, понеже на фона на задаващата се несигурност като безработни, предпочитаха да поработят няколко дни в повече, през които съществуваше хипотетичната възможност да акумулират и да кашират някакви допълнителни средства. А не бяха ходили да получават заплатите си от около два три или четири месеца, което допълнително им даваше някаква сигурност за в най-близкото време.
Госпожата от личен състав на няколко пъти им бе звънила по телефона да отидат и да си получат заплатите, тъй като шефовете я били кастрили, но младежите предпочитаха да се направят на разсеяни и да ни ги взимат засега. Да си стоят там – то когато им дойде времето, щяха да отидат да си ги дръпнат, засега бакшишите стигаха.

Следващите дни минаха вяло, в събота, някъде след девет часа, започнаха да зареждат залата с нови бели покривки, с ножове, вилици и салфетки. Украсиха масите с букети от бирени и бутилки с безалкохолно. Поставиха пепелници – пушенето все още не бе забранено. Подготвиха и централна блок маса пред която щяха да се настанят младоженците. Украсиха я с драперии и няколко кристални вази, в които виновниците за тържеството да поставят подаряваните им букети.
След 11 часа захванаха да зареждат поръчаните по офертата малко над 150 броя шопски салати. В това време в ресторанта се показа отговорникът, който щеше да брои порциите изнасяни от кухнята и напитките от бара, назначен от родителите на младоженеца.
- Как е? Вървят ли приготовленията? – усмихна се някак виновно той.
- Да. Всичко е точкавица! – отвърна му управителят със същата усмивка. – А при вас как вървят работите? Към колко часа точно ще пристигнат сватбарите, да знаем, та да можем да подготвим нещата в кухнята и всичко да е топло?
Човекът се помая за малко, като местеше поглед из добре подредените маси и отвърна:
- Не съм напълно сигурен, но като съдя, че подписването в ритуалната зала е в 12 часа, то вероятно тук ще пристигнем към 12,30. Това, което досега е сервирано е добре така, но не изнасяйте нищо друго, поне докато не дойдем. Тогава ще знаем окончателно колко хора ще бъдем, за да се поставят и толкова пържоли примерно на скарата...
- Добре, добре. – съгласи се управителят. – Докато хората изпият по една ракия, докато изконсумират салатите, докато изиграят по едно хоро, ние ще се справим – и му намигна свойски. Но това, което е заредено до сега по масите – по офертата – се плаща, да знаеш!
- Да, да, това ще се плати. Но другото не зареждайте. Иначе залата е красива! Добре, хайде аз ще вървя към ритуалната зала, а вие изчакайте още малко, не слагайте дори и хляба. – и човекът излезе.
- Тоя нещо се е ошашавил! – ухили се управителят на към сервитьорите. – Нещо ми се видя бая притеснен този господин. Но той какво си мисли, това месо, което с голям зор уредихме за скарата, сега да вземем да го хвърлим или да го платим от собствените си джобове ли?! Тази няма да стане!
В понеделник затваряме ресторанта и тук нищо, джан - джун не трябва да остане. Накрая ще изключим машините и фризерите и в понеделник делим имуществото.
Те ако си имат някакви проблеми, както предусещам, да си се оправят. Това което е поръчано, трябва да се плати! Нали така?!
Сервитьорите кимнаха угодно и заизлизаха, за да се полюбуват на последните слънчеви лъчи за годината. Фонтаните пред тях блъскаха мощни струи високо към синевата и фини водни капчици под формата на мъгла оросяваха лицата и дрехите им в жаркото утро. Някои стояха и пушеха. Други се разхождаха по плочника, така с белите кърпи на ръцете и току поглеждаха към стълбите изкачващи се върху над площадното пространство, водещо към градския съвет, в чийто първи етаж се помещаваше новата ритуална зала.
Часовникът удари 12,30.
Стана един без четвърт.
Стрелката се премести на един часа.
Стана един и четвърт.
Управителят измъчван от неизвестността се запъти към ритуалната зала, за да разузнае ситуацията.
В един и тридесет се върнаха заедно с отговорника и управителят подвикна:
- Някой да отиде и да каже в кухнята да зареждат месото на скарите! И добре че не взехме от сутринта да правим пържолата задушена на фурна, инак кой щеше да ги яде тези порции? – ухили се накриво той.
- Защо? Какво е станало? – вдигна ръце Боян.
- Ще разберете. Вие влезте вътре, а Лъчезар и Ралица да подготвят подноса с шампанското и бялото платно с цветята.
Лъчезар и Ралица се разбързаха.
Разгънаха бялото платно и го застлаха от входа на вътре към залата. Върху него разхвърляха небрежно цвят от карамфил.
Момчето извади бутилка с шампанско, а Росица обърна две разлати чаши, натопи ръбовете им с лимонов сок и ги завъртя в захар посипана в чинийка. Получи се много красива околожка, венец от захарни кристали.
Подредиха подноса, Росица го взе в ръце, а Лъчезар се изправи тържествено до нея. Музикантите изпробваха с по няколко тона инструментите си и застинаха в очакване. Управителят се показа на портала и даде дискретен знак с ръка и се разнесе “Сватбен марш” на Менделсон.
В отвореното пространство, огряно от слънчевите лъчи, се появи симпатично момче с очила, а до него девойка в красива рокля в екрю и сватбено цвете в косите.
- Тая пък не е имала вероятно пари, да си купи истинска бяла булченска рокля! – засмя се с прибрани устни, без да се извърта, на към колегата си Ралица. – Или пък не е булката, а кумата или пък е шаферката?! Но какво са се сбъркали толкова, нали трябваше първа да влезе булката?! Ето и кумовете влизат след тях?! Ха!
Двамата сервитьори се спогледаха.
Младоженецът и дамата му пристъпиха смутено тържествени пред тях.
Управителят подсказа с пръсти и Лъчезар отвори бутилката, наля в чашите, след това ги поднесе към двамата застанали на бялото платно, обсипано в червен и розов цвят и кимна с усмивка:
- Наздраве! И горчиво!
Сервитьорите наоколо заръкопляскаха и завикаха заучено:
- Горчиво! Гор-чи-во, гор-чи-во!
Двамата млади вкусиха от виното и след бегла целувка и се запътиха към централната маса.
Управителят мина покрай Лъчезар и прошепна почти на ухото му:
- Булката не е пожелала да подпише и си е тръгнала...
- Защо?! – ококори очи Лъчезар. – Ха! И какво е станало?
- Нищо ... още сутринта рано са се скарали. – говореше тихо Чимбов. – Облякла си е булченските одежди, дошла е до гражданското, там спорът е продължил и тогава се е врътнала изведнъж и си заминала най-демонстративно пред очите на сватбарите и гостите.
Когато аз отидох там, бяха останали само роднините на младоженеца. Казах им категорично, че това което е поръчано трябва да се плати и се помотаха, помотаха па кандардисаха , ей тази, шаферката да се разпише вместо булката.
Изглежда, че там е съществувала някаква стара любов, защото тя девойката нямаше нищо на въпреки и почти веднага се съгласи. И гледаш ли я сега, колко е щастлива? А? Нали?! – захили се нервно управителят, та чак се затресе.
- Да, но младоженецът ми изглежда някак доста унил и дори малко скашкан – усмихна се сдържано и сервитьорът.
- Ще му мине, ще му мине! – засмя се уверено управителят. – Като си легне довечера до булката, всичко ще се оправи!
- С шаферката?!
- Да, бе, с шаферката – булка! – засмя се още веднъж с отворени уста Чимбов. – И стой повече около тях и гледай всичко да е на шест! Нищо да не липсва. Ясно?!
- Разбира се! – изпъчи се Лъчезар и му се усмихна съучастнически.
Булката танцува по време на цялото тържество, а младоженецът седеше повече на стола си, потънал в размишления над чашата си, без да вкусва от блюдото пред себе си.
Поднесоха скарите, след това тортите и кафето, но само за броят гости присъстващи в залата. Наблюдаващият прехвърляше от салатите и питиетата заредени още от сутринта по между останалите гости.
Но колкото и да се консумираше, след като гостите платиха и си заминаха, сервитьорите седнаха и си направиха едно малко хубаво банкетче, разбира се за здравето на младоженците.
Така или иначе утре се разделяха и си заслужаваше да се почерпят. Не знаеха дали някога ще срещнат отново, още повече – какво ли им е подготвил животът за по-нататък.

03.05.2011
© Цветан Войнов