автор: Kanegan

Трима войници- Димитър, Горан и Пъто участват в българо- сръбската война.Ротният е далече,а те са обезумели от ужас.Войната няма край, кръвопролитията също.Димитър вечерта казва:
-Защо не се спасим бе братя, ще изгинем тука!Кой го е еня за нас?Потънали сме във въшки и

мизерия, хляб няма, утре кой ще ни гледа децата?Мамка му!
-Горане, брате-рече Пъто- какво ще речеш, че да се скрием някъде, да се избавим, а?
-Е, живот кучешки!
Тримата с оръжие на гърба решиха да се скрият в гората и като отстъпи ротата ще се спасят.Така и стана.Но иде глад, как ще оцелеят?!
Пъто извика:
-Това село, сръбското е с няколко къщи без мъже-ще слезнем няколко пъти да ядем и толкоз.Така и направиха.
Пъто влезе по- навътре в гората да се убеди, че ротата е далече.Побягнаха в махлата.
Имаше няколко къщи.Бедност и мизерия, плячкосаха каквото намерят.Безумието ги бе направило неадекватни на човешкото, реалността.Но кой бе виновен за това- Българската държава.
Пъто влизаше и в други къщи.В една имаше бременна жена.Сама с възрастната си свекърва и невръстни деца.Пъто грабна сирене, сланина.Жената обезумяла от уплаха го биеше,налагаше, крещеше.Озверял Пъто я грабна, раздра дрехите и.Тя викаше колкото можеше, дереше се, бранеше се колкото може.
Злобата и, го вбеси, грабна ножа от масата и я наръга в корема, не съзнавайки престъплението си пред Бога.
Невръстното бебенце се появи, жената плувна в кръв и прерита...
Ужасната гледка не го уплаши.Викаше старата от двора, насъбраха се и други съсъеди, той побягна да се спаси.
Избяга в гората да се скрие при другарите си.Горан и Дмитър го намериха.Събраха ядене и покъщнина, спусна се нощта.
Пъто не заспа.Съвестта му работеше, разяждаше го съмнение, Бог го разпна на кръст за днешния ужас.
Пъто обезумя.Искаше да се предаде.Как, как?Реши.Ще хвърли пушката във Вардара и ще го осъдят за военно престъпление.
Стана рано сутринта и отиде до мътния Вардар."Ще я хвърля, мислеше, си, напролет може да е пълноводна, ще спадне,и ако намерят оръжието му?Не,не ...Хвърли оръжието си и помисли:
"И да ме осъдят, това не е живот.Кучешка работа.Мамка му!"
Горан и Димитър бяха далече в гората, не го последваха.
Пъто се вразуми.Дявол ли яздеше душата му, ангел ли съветваше ума му?
Разкъсван от вътрешни противоречия, тръгна пешком кън фронта, ротата, към смъртта си, към спасението на съвестта си ли?Не знаеше, душата му търсеше покоя.
Намери ротата, другарите си, ротния и се предаде.

* * *
Събра се военен съвет.Военния съд щеше да го съди за военопрестъпление, че е загубил оръжието си.Лежеше в стаята за арест с други престъпници и му се ревеше, обезумяваше.
Преди сън му се стори, че е на село, на сватба.Маса, отрупана с вино, печни погачи, кокошки, гледа лицата на съселяните.Млада булка и младоженец-щастливи, радостни.Той е там, свири духова музика.Играе на масата, волен в магията на ръченицата.Заспа.
Сутринта го събуди чужда реч и сърцето го стегна.Дойде ротния и каза:
-Ще те съди военен съд, имаш смъртна присъда.

* * *

Минаха мъчни дни, съвестта го преследваше с кошмара и жената, бебето, ужаса, близките.
Денят на смъртната присъда дойде.Генерал Макензен- го извика и му каза:
-Какво е последното ти желание преди смъртта?
Пъто рече:
-Искам духова музика от Битоля и кана с вино.
-Добре, ще ги имаш.
Ротата беше строена.Издадоха заповед да му се копае гроб наблизо и толкоз.
Духовата музика дойде- тромпет, тъпан, валдхорна.Музикантите знаеха за случилото се и застанаха със свити души до него.Донесоха виното от Битолска кръчма.Сложиха и маса, стол по негова воля.
На почтено място седнаха Макензен и ротния, облечени с парадни дрехи с пагони, седнаха и зачакаха Пъто.В ума си той се помоли на Бога.
Дадоха начало.Засвириха ръченица.Пъто се съблече гол, без шапка, сложи каната на главата си и заигра.
Носеше се леко, бавно в ритъма на музиката, каната бе на главата му, леко се плискаше виното.
Играеше волен като птица, душата му беше свободна, представи си родното село, сватби, кръщенета.Музикантите свиреха и гледаха, Макензен и той.
Играеше леко, стъпи на масата, после на стола, на масата, на земята, качваше се, виното се клатеше.Пъто играеше бавно, раменете му се огъваха в ритъма, приклякваше в такт, унесен в магията на танца.Часовете минаваха.Гробът му беше изкопан и го чакаше.А той играеше пред хората, Бога- за последно- на живота поклон даряваше, на душите хорски се кланяше, веселеше се, раздаваше радост.
Накрая последва заповед да спре.
Времето не съществуваше.Макензен стана и каза:
-Такива хора като теб, не трбва да се убиват.Трудно се раждат такива хора- един на един милион.Трябва да ги има.
Войниците извикаха:"Ура"Захвърляха шапки от радост.
Така можа да отмени смъртната си присъда, която може само върховен главнокомандващ да отмени и президента.Камък падна от плещите на Пъто.От мъка или радост той се облекчи в гроба си.Войниците ликуваха, не вярваха на случващото се.
Като се върна в България го обявиха за герой.
Но той не можа да изтрие от съзнанието си греховната постъпка.
Неговата жена и спътница в живота бе човек със слаба вяра в Бога, с едно око.
Подареният му живот трябваше да служи на хората, да им свети с вярата си.Създаде голям род, живя до 93 години, не изпускайки нито едно веселие на кръщене и сватба.