автор: secret_rose

Искендерун. Стъпка в Сирия.
2003

По целия обратен път към дома Семи не продумваше и беше странно омърлушен за човек, който скоро ще вдига сватба. Закачахме го и се смеехме а той се дърпаше и ставаше още по-мрачен докато накрая не го притиснах до санитарните помещения в самолета да каже какъв е проблема. Оказа се каквото очаквах - имаше друго момиче, в което бе дълбоко влюбен. Принудителните бракове са една истинска трагедия, макар в очите на възрастните да са необходими. "Ще се научиш да го обичаш ако ти потрябва любов" бе редовния отговор на старото поколение тук, и аз недоумявах как се раждаха толкова нежните и отдадени лирични стихове и песни, заливащи отвсякъде цялата страна. За източния човек на исляма любовта и красотата са верую, обикновения, лишен от дълбоки и разтърсващи сърдечни емоции живот се счита за наказание и наблюденията ми показват, че тук не живее нито един, който да не е влюбен. Не разбирах защо един родител би причинил такъв брак на собственото си дете, единствен син, и се обърнах с молба към съпруга си да разнищим историята и да помогнем за добрия и край преди да е станало твърде късно. Огромна грешка, за която съжалявам до днес, е намесата в личните дела на хората но стореното не може да се промени. Момичето се оказа пълно копие на Бериван но в една по-съвременна визия, за моя най-голяма изненада. Изрусени коси, нахакан вид, оскъдно облекло - нещата които по мое мнение бяха привлекли Семи към нея и представляваха една недостатъчно трайна скъпоценност за която не си струва да се разделиш със спокойствие и мир но той не мислеше така и, усетил подкрепа в наше лице започна често да ни гостува с нея. За да олекотя по някакъв начин ролята си измислях културни занимания, посещения на различни мероприятия съвместно, дори веднъж гостувахме на възрастна, дълбоко религиозна жена чиято единствена дъщеря бе почината някъде из Европа и за нея се грижеше чуждестранният и зет. Беше по време на някакъв празник и поднесохме подарък - Коран на турски език. За моя изненада жената го изхвърли с думите, че да се чете Корана на различен от арабския език е кощунство. На запитването ми знае ли арабски тя отговори с не. За съжаление не е единствен случай, когато дълбоко вярващи хора тук не познават свещеното слово на пророка и подреждат вярата си според хадисите и думите на имамите. Живота сред друговерци ме научи, че истината се намира извън човешките интерпретации и далече от напътствията на религиозни водачи. Но бе възможно да греша и не изрекох и дума.
С наближаване датата на годежа Семи се изнервяше все повече и с G. решихме да го разведрим с разходка по-далече от дома и натиска на приятелката му. Купихме билети за автобус и поехме към Искендерун - най-южната точка на Турция, на Сирийската граница. До там се пътува приблизително 12 - 14 часа а в града живееха родственици на мъжа ми със син на същата възраст, доста своенравен и разглезен, често пътуващ по чужбина, за който се надявах да успее да внесе малко смелост и ведрина в изтерзаното сърце на нашия братовчед. Когато автобуса разтвори врати и подадох глава навън едва не се задуших. Приятната свежест от климатика и комфортната прохлада по време на пътуването се изпариха и над мен легна тежък, лепкав въздух. Температурите навярно бяха над 50 градуса и аз политнах назад. Поляха ме с колония - своебразен безвреден одеколон който се ползва навсякъде из страната и когато се съвзех и успях да повлека крака навън забелязах колко всъщност е красиво. От двете страни на лъскавата автогара се издигаха огромни дървета фикуси с натежали от плод клони, палмите лениво поклащаха ветрила под палещото слънце и навсякъде цъфтяха разноцвети огромни Китайски рози - Хибискуси, а в далечината се виждаха топлите пенливи води на Средиземно море, обливащи горещия бряг. За да ме усмихне G. откъсна нежен бял цвят и го забоде в косите ми но аз не виждах нищо друго освен невроятния екзотичен пейзаж и гледката на сякаш мумифицирани жени, обгърнати в черно, накацали по пейчиците и бордюрите. Тук нищичко не помръдваше, лекия ветрец си оставаше невидим и недостижим някъде нагоре към върховете на дърветата или бе твърде топъл за да го отбележа. Взехме такси и потеглихме към дома на Самир и Надя - роднини на мъжа ми, щяхме да отседнем при тях за ден два, преди да продължим към Арсуз - китно курортно селце, в което ни очакваше Беррин - по-голямата сестра на Надя.. Все още се чудех заслужаваше ли си дългия път само за 3-4 дни престой но момчетата ме изненадаха с дългосрочен отпуск и възможна двуседмична почивка и почувствах леко бодване от женската ми суета някъде отвътре - носех само чифт джинси, две фланелки и нито една гривна, да не говорим че нямах бански, плажно облекло, няколко чифта обувки за всеки случай, костюми и... Късмета ми и тук проработи - оказа се, че наоколо гъмжи от пъстри арабски пазарчета които на другия ден щателно преровихме и се снабдихме с чудни фантазии от фини и леки материи които ползвам и до днес.
Отнесено наблюдавах от прозореца на таксито. Това беше арабски свят и с нищо не напомняше за Турция. По улиците се виждаха само мъже в дълги бели роби и сандалети и много рядко облечени като нас а ако зърнех жена неизменно бе в черно одеяние с покрито лице. По уличките пред дюкянчетата еснафи бяха насядали на раздумка и чай. Чай тук се пие непрекъснато, през целия ден, понякога достигат тридесетина чашки и повече. Тук - там се виждаха и пушещи наргилета което ме учуди, понеже законите в тази страна са твърди и тютюнопушенето и ползването на опиати е строго забранено на обществени места и в затворени помещения. Има си специално пригодени за целта пушилни където, да призная, дори след години не смея да вляза. Пъстротата бе изумителна. Златарски ателиета предлагаха образци на едно чудно, ювелирно изкуство, каквото не се среща другаде из Турция. Рекламни пана разказваха на няколко езика предимствата и сладостта на безброй храни. Навсякъде се носеха аромати на печено, дюнери и на сладък шербет оставащ във въздуха дълго след като са го поръчали и отпили и това се дължи навярно на странната технология при приготвянето му - варят го в казани на улицата пред сладкарниците и посипват в него безумно количество кардамон, ухаещ на евкалипт, и джинджифил за да се разнася аромата из целия град и да привлича жадни туристи. Шербет - шекер е характерна напитка и прилича на познатото ни сорбе но без добавка на алкохолни съставки. Предлага се също и замразен на ледени топчета в дълбоки стъклени съдинки и действа разхладително и освежаващо. Самир ни посрещна в началото на пряката, водеща към дома му. Никога не бях виждала този роднина а много бях слушала за арабския му произход и усмихната скочих от таксито направо на врата му щом разбрах че е той. Зад пътната вратичка три лица набързо охладиха ентусиазма ми и зачително по - кротко се запознах с Надя и двете им деца - Алейна и момченцето Джемо. Малките бяха чудно красиви с къдрави дълги коси и черни като маслини очи - типичен знак на арабската кръв. Надя е най - малкото дете на жена, която по неизвестна ми родствена линия се явява леля на свекър ми, разведена и дадена за втора жена на известен турски богаташ от Кападокия. Лелята била руса и синеока красавица и влюбения в нея агабей изпълнявал и най-малката и прищявка. Родените от този брак пет дъщери и доведения син първата му жена скромно възпивала наред със собствените си пет деца в имението им в покрайнините на Юргюп, в Мустафа паша. Дъщерите израстнали далече от майчина ласка в един неподозиран лукс, за който знаели че не им принадлежи и днес някои от тях имат интересни бракове, основани на блаженство и проектирани от най-голямата сестра Беррин, която не веднъж смеейки се ми е разказвала, как още невръстна се зарекла, че никога няма да е бедна но сандъците с жълтици ще принадлежат на нея и сестрите и. Този случай беше такъв. Самир бе единствено чедо на богат сириец беглец, доволно изживяващ старините си в Арсуз в тези дни.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...