автор: Kanegan

Зимното небе е посивяло от студ и скръб. Уплашени птици горе прехвъркат като предзнаменование. Дойранското езеро е спокойно, скътало в себе си тайни от древността до днес. Зимата е стегнала земята със студ, но фронта е неспокоен. Войната е в ход и то с пълна сила. Бият се в окопите, ечат куршуми, пушека се смесил със студа и кръв се лее невинна.
Бият се сърби, гърци, българи.Свистят в небето куршумите, земята се напоила с кръв, душите на войничетат тръпнат в ужас.Сражават се за България.Сърбия, Гърция- три Родини в безумна схватка.
Герги фронтовак от България и той е в боевете, отбранява интересите на своето Отечество, додето има куршуми.Мръсен, почернял от сражението малко надалеч от ротата с последни сили.
Изведнъж усети хладно дуло във врата си, обезумя и се вледени от ужас.Въздухът се раздира от гърмежи, мирише на газ, сетивата му се изопнали да различава врага.
Но ледения страх смрази тялото му, чуждата реч го отрезви, усети врага.Чужденецът грък го биеше да върви пред него, вдигна ръце, стана бавно и тръгна.Ядосаният войник го тикаше отзад.Мислите в ума на Герги започнаха да текат бързо.Чувстваше, че става страшно, до него още няколко сръбски военопленници.Всички говорят на различен език, а Герги не ги познаваше.Дрехите му мръсни и прашни като на другарите вонопленници, почернели и тримата от мятане по окопите, но засега живи.Болка стегна сърцето му от мисълта за близките му, забрави себе си.
Вървеше пред дулото на пушката и умът му трескаво работеше.На няколко метра пред тях- сграда-гръцкия редник ги натика със злоба.Сърбите и те бяха ужасени, гледаха уплашено пред прага на смъртта и безумието, което се случваше.
В душите им се четеше безизходица и предопределеност.
Гръкът крещеше по тях, а те се мъчеха да разберат какво иска да им каже.
Искаше да се съблекат голи.Пушката му ги налагаше жестоко по гърбовете, започна да ги дърпа, биеше ги където му попадне, а те окървавени, безумно кротки и психически сломени започнаха да се разкопчават.
Измършавелите им тела се свиха вкупом.Герги и той изпълни заповедта и зачака да види, какво ще ги прави врага.
Тиха надежда крепеше духа му-вярата в Бога, Родината, рода,там- далече бяха - в северна България- майка му, жена му, близките му.
Веднъж изживял ужаса на войната и играл с живота си, вече му беше все едно, мислеше за своите роднини.
Ето, че ги стресна пак редника.Този път го натикаха в едно помещение и ги накараха да се изкъпят с гореща вода.
Вън беше зима, студ.Ужас бе сковал душите на военопленниците, несъизмерим със студа навън.Снегът прехвърчаше и си валеше на парцали.Герги мислеше за село.
От банята българинът и сърбите ги изтикаха навън на студа.Оградени от бодлива тел, те зъзнеха на студа, снега.Само вятърът фучеше и виеше безутешно, снегът падаше още повече, затрупваше земята и полето.Дойранското езеро си беше спокойно, както винаги.
Свечеряваше се,сърбите сломени от ужаса на случващото се, и преживяното бавно гаснеха.Личеше си по изражението им.Вцепенени, вкочанени от студа, страха, ужаса.В една малка къщичка чуждия часовой стоеше, но и той задрямваше.Мръкна се.Бяха ги отписали в студа.Герги беше жилав човек, правеше упражнения, разтриваше се, разгряваше се.
Умът му трескаво работеше.Една вяра му беше останала.Не заспа, но часовоят- да.Сърбите гледаха Герги, безумието ги беше обхванало.Не виждаха изход, а бавната си сигурна смърт.
Издъхнаха пред очите му.Герги отиде до телта, мъчеше се да да я разкъса, бавно, мъчително се поддаде оградата и той побягна.
Ужаса и страха , вярата в близките- там някъде го чакаха, те страдаха за него- жив ли е?
Побягна, спаси се, бягаше в нощта и не мислеше за нищо друго, освен за тях.
Остана зад него дойранското езеро, тихо- запазило легендите си.Бягаше, бягаше- беше гладен, не усещаше студа- бягаше и само тях обичаше-рода, майка си, Родината.
В мрака се измори, беше достатъчно далеч от сигурната си смърт, но тя го прследваще все още.
Разсъмна се.Трябваше да се скрие.Къде?Гол е, ще уплаши хората.
Намери купчина оборски тор-прясна, топла от животните и я разрови.Вонеше ужасно, но той се вмъкна, затрупа, леко остави място да диша.Мислеше си:"Господи жив ли съм?"Спа целия ден така, измъчван от съмнения, кошмари и ужас.През нощта пак започна да бяга като обезумял.Разрови някакъв боклук и намери дрехи- стопли се душата му, облече ги.Побягна, бягаше като заек в ужас и схватка със смъртта.Северна България беше далече.Втора, трета нощ, накрая съзря родното си място.Беше спасен.Застана на прага на родния си дом и близките онемяха.

***

Седнаха на софрата да се нахрани и изяде три хляба наведнъж.

***

Признателните поколения увековечиха името му през потомец.