Лицето му беше кръгло и неестествено ухилено. Зъбите му бяха с формата на човешки, но бяха огромни и един от тях липсваше. Два бухала подскачаха по раменете му и необезпокоявани кълвяха от кожата на гръдта му. Съществото ме хвана с огромните си ръце и ме постави в седнало положение на леглото.
-Не планирам да те нараня, моля те, усмихни се! Заповядай, ябълка за освежаване.
Погледнах ябълката в ръцете му и я взех.
-Какво си ти?- Поради някаква неразбираема причина не бях изобщо уплашен.
-Малко по-едър човек.- Отговори странното същество, докато един от бухалите си чистеше клюна от кръвта, с която се беше изцапал.
-Защо си тук?
-Какъв глупав въпрос! Аз съм петметров човек, който се промъква тихомълком в елитен колеж без никой да го забележи! Тук съм, защото полудяваш, разбира се.
-Полудявам?
-Да. И ти се привиждам.
-Ебаваш се.
-Рационализирай го колкото си искаш.
Поех въздух и обмислих ситуацията. Ако следваме логиката на бръснача на Окам, най-рационалното предположение е, че аз действително полудявам и ми се привижда. Цялото ми съзнание казваше, че не халюцинирам и пред мен наистина има петметров прегърбен човек, но винаги рационалността е била по-добрия съветник.
Замахнах с всичка сила и ударих създанието в носа. То присви очи от болка и изкрещя.
-ЗАЩО, ЗА БОГА, ГО НАПРАВИ!?- Ръката ме болеше ужасно.
-Ако наистина халюцинирам, няма как да ме пребиеш. И още нещо. Как се казвам?
-Какво си мислиш, че ще докажеш така? Защо смяташ, че халюцинацията ще ти знае името?
-Имаш право.
-И все пак се казваш Александър.
-Ако се наспя, ще се разкараш ли?
-Не мисля, че ще е толкова лесно, Сашо. А и нима наистина го искаш ? Тук съм да ти разкажа историята ти. Ти си точно като всички тях!
Като него - Съществото махна с ръце и зад него всичко се преобрази в училищен коридор, в който се разхождаше Майкъл. Беше грозен, но се беше вживял толкова много в ролята на лидер, че по-безличните хора му вярваха. Знаете, че когато административните прегради изчезнат, то властта непременно се взима от хората с най-голямо самочувствие. В училищата всичко следва същите закони. Ако излъчваш самоувереност, всички с ниско самочувствие ще решат, че си очарователен. Беше най-големия вниманиехолик, който познавам.
-Какво общо имам с него?
-Ако направо ти кажа философската част на разказа, тя ще свърши твърде бързо, а нямаме достатъчно сюжет. Но нека да погледнем в миналото му. Някога Майкъл не е бил това, което виждаш сега.
Коридорите се смениха с някаква съвсем по-дребна класна стая в някакво предгимназиално училище, на предния чин на което седеше същото грозно дете, но около шест години по-малко.
- Никой от съучениците му не го понася. Това нямаше да му пречи, ако всевъзможни външни фактори не набиваха в главата му идеята, че умните хора го харесват и болната амбиция, че той трябва да е умен. Вътре в себе си осъзнава, че се проваля и заложените от родителите му амбиции влизат в конфликт с вътрешния му порив към емоционален мир. Равновесието в главата му е разбито и той вече се намира в движение. След като старите идеи, които е имал, са се оказали не достатъчно стабилни той опитва да намери творчески отговор, но се проваля. В крайна сметка намира човек, който успява да се адаптира в средата си много по-успешно, някой, който вече се е превърнал в признаниехоликът, който е станал Майкъл, който познаваш. Новата философия се превръща в доминантния вид в главата му. Защитният и механизъм е, че задоволява външно зададения стимул . Разбира се, сега не изглежда толкова зле, но той никога няма да е доволен.
Като всички отказали се от творческата си енергия, за да въдворят мир в душите си, той вече не е способен да създава. Той е това, което възпитава цивилизацията ни, армия от идейни кастрати, които колекционират знание, но не могат да го създават. Защото основното, което го движи е търсененто на внимание, той ще се превърне в изборно чудовище. Основното, което някога ще се учи да прави, е да се харесва. И винаги дълбоко в себе си ще знае, че отдавна се е самоубил, за да има вътрешното си статукво. Осъзнава, че никога няма да даде на света нещо свое.
Всичко избледня и зад мен се появи Ани, която беше вързала някакво момче в бидиесем поза на легло и го чукаше. Ани не беше грозна, но и не беше блестящо красива. Но общо взето нямаше момче в гимназията, което да не иска да спи с нея. Освен мен. Бях рационализирал почти всичко в живота си и се бях превърнал в един от най-гнусните циници, които познавам. Когато започнах да осъзнавам накъде отиват нещата в живота ми, не беше останало нищо магическо. Света изглежда доста грозен, когато всичко има грозна половина. Бях влюбен в Ани откакто учех в гимназията и в момента, в който я изчукам представата ми за нея ще умре. Когато имаш дефицит на вълшебства трябва да си пазиш малкото. Масово момичетата в гимназиите се опитват да се разкрасят толкова усилено, че в крайна сметка изглеждат пластмасови. Ари не го правеше. Тя просто стоеше там и излъчваше отегчение към теб.
-Запълва разяждащата си празнота с това да чука випуска, но истината е, че дупката е безкрайно дълбока, но стълбата надолу не е .- Сцената се смени и там се появи едно огромно маково поле, но маковете бяха огромни и имаха вагини. Пред тях имаше хора, които ги чукаха.- Всеки път, когато надскачаш границата на плътските усещания, които можеш да имаш, следващия път ще има нова по-висока граница. И един ден просто няма да има какво да те задоволи. Когато това е основното, което запълва отегчението ти от живота, ти си обречен.
Великанът махна с ръце и отново бяхме в стаята. Един от бухалите отхапа месо от гърдите му.
-Бих ти показал и Ерик, но вече се съмва и имаме работа с Майкъл.