автор: galenaGV

Лоза като жена – и дума не продума,
на вино ни събра, постла ни топла шума.
От век и до сега – край нея все сме първи
на песен и кавга, на радост и кахъри.

В коравите глави тертипите преправи –
тук гледах призори, запретнала ръкави,
как се избистря ден, как тихо отлежава
и всеки грях простен, и на родата нрава.

Под нейните реси стърча байрак. И брадва.
А що хоро се ви! – и мъртъв да зарадва! –
така ни залюля от люлката до гроба,
но вече остаря и тихо сви утроба.

Днес – грeшни и добри – при себе си ни върна,
и пак ни напои с тръпчивата си мъдрост.
Животът – колело от чаша до мотика –
през тъмното око на бъчвите ни вика.

И пак като деца сме заедно, защото
видяхме и глада на гарвана в окото.
И пак садим лози – за следващите сватби.
А слънцето блести в наточената брадва.