автор: faidiii

Къри

Когато телефонът звъни толкова продължително няма как да не го вдигнеш.
Ръката, която посегна да вдигне слушалката беше на Тиодориус Къри.
А това си беше сериозно…
Проклетият телефон всеки път си правеше лоши шеги, забавлявайки се за негова сметка. Сега крещеше с женски глас, при това видимо ядосан.
Вдигни веднага… Нещастнико!
Повтаряше го като обезумял грамофон. Тиодориус толкова се стресна, че вестникът, който четеше се скъса и плавно полетя към земята. В ръцете му останаха само две парченца – там където го бе държал.
- Престани веднага – каза с глас, който трудно можеше да уплаши когото и да е, дори и един обикновен говорещ телефон.
- Вдигни… Важно е…
- Откъде знаеш?
- Не задавай глупави въпроси… Знам всичко, което се случва в този проклет град.
- Не мисля… - опита се да възрази.
- Хубава е, повярвай ми…
- Коя?
Тиодориус се наведе да вдигне вестника и удари главата си в ръба на бюрото.
- Жената … И всеки миг ще затвори…
Ако можеше телефонът щеше да поклати глава укорително. Вместо това продължи да крещи – Вдигни телефона… Нещастнико…
Последните думи определено подействаха. Той се хвърли върху бюрото, протегнал ръце напред, наподобявайки свиреп хищник с щръкнал нагоре задник.
Вдигна слушалката и я задържа за миг във въздуха. Погледна я недоверчиво, сякаш в нея се криеше нещо много опасно и бавно я приближи до ухото си.
Пое дълбоко въздух.
- Раз-Дватаунското управление – успя да каже. – Тиодориус Къри… Тоест аз… Така де… С какво мога да ви бъда полезен?
Никой не отговори.
Той закри слушалката с ръка и погледна ядосано към апарата.
- Ако е шега ще съжаляваш, че си се родил телефон…
- Съжалявам още от малък… Еххх… защо не сателит например…
- Имам нужда от помощ – каза изведнъж един глас.
Беше гласът Уаууууууу…. От който се разтреперваш и разтуптяваш плюс всички мръсни неща, които съзнанието може да измисли. Тиодориус не само се разтрепери… направо се тресеше. Толкова силно, че пишещата машина започна да пише сама някакви безсмислици. На пода изпопадаха химикали и листи.
- От каква точно… помощ?
Усети леко разочарование. Очакваше гласът да му съобщи, че се обажда във връзка с обявата. Онази, която пускаше от години в колонката Запознанства на любимия си вестник Десета възраст.
Мъж търси жена…
Млада по възможност…
Необходими умения :
Да обича земеделие
Да плете и готви добре
Да не пие и пуши
Магиите в леглото са забранени
- Трябва да го видите…
- Е… щом трябва…
- Мога да ви дам адреса – прозвуча умолително.
- Все пак… какво трябва да видя?
- Не мога да го опиша… То… трябва да се види…
- Много ли е спешно…
- Не търпи отлагане…
- А с кого разговарям… За протокола…
Протоколът, между другото, беше от особено важност. Особено за най-вманиачените служители в Раз-Дватаунското управление към които безпорно принадлежеше и Тиодориус. И ако те - Майните - както ги наричаха, можеха да си изберат шеф, то това непременно щеше да е вездесъщият Тиодор.
Не можеше да разговаря като проклетия телефон, но беше в състояние да извърши купища неприятни неща спрямо Съставителя си. Факт отлично известен на майна като Теди.
Точно в този момент той хвърли многозначителен поглед към протокола. Беше нещо като хвърляне на камък по съседския прозорец. С мен шега не бива, казаха очите му и горкият протокол го разбра веднага. Още докато камъкът летеше във въздуха.
Страниците се разлистиха сами, готови да записват. Изпълнени с тънките линии мастило, приготвено от пауно-дупест пещерен прилеп.
- Тук ли сте? – питаше гласът в телефона.
- Готов съм да записвам. – Камъкът достигна до стъклото.
- Ако не побързате няма да има нищо за записване… - Нямаше укор. Само някакво далечно и едва доловимо съжаление.
Тиодор се изкашля. Авторитетно…
- Име...
- Мерилин…
- Презиме…
- Мерилин…
- Фамилия…
- Мерилин…
Тиодор се почеса по челото. Отново се изкашля. Този път замислено…
- Разбирам ви – каза гласът, - но имам около тридесет имена и никакво време…
- Мхм… - успя да измънка Тиодор.
- Но вие май не разбирате…
Камъкът премина през стъклото.
- Значи записваме Мерилин… Колко? Тридесет пъти?
- Тридесет и осем щом така държите на точността.
Не аз, а онзи, който е създал протокола… Негова Светеща Некадърност…
Защо нещата трябваше да са толкова сложни? Иначе нямаше да има нужда от майни – отговорът дойде автоматично, като чашка кафе спусната от автомат. Същото кафе, което майна като Теди не пиеше по две причини – първо искаше пари и второ – не пиеше нещо, което излизаше от гърлото на машина молеща любезно да изчакаш.
- Колко време ще отнеме… всичко това?
- Имаме пет страници формуляр за попълване – каза го с някаква особена гордост, която протоколът определено не споделяше. Нито пък горкият прилеп, от който беше приготвено мастилото.
- Не разполагате с повече от половин час… Или казано на точен Бул-герски език – десет булгера…
- Вие не разбирате… Тук има правила… Протоколът… - Опита се да протестира Тиодор.
Предайте се, съпротивата е излишна, както обичаше да казва Освалдо. Главният герой в любимия му сериал – Каубойте могат да плачат.
- Съветвам ви веднага да извадите телепортна карта преди… преди всичко да е свършило…
- Нищо няма да вадя… - И без това не използвам такава, добави един глас от съзнанието му. – Не и преди да довърша протокола…
- Тогава вземете нещо тежко и го довършете… Един удар предполагам ще е достатъчен…
Във сериала тук щеше да последва смях зад кадър.
Вместо това последва такъв в телефона…
Тиодор се почувства объркан за пръв път от много време насам. Дори вече не си спомняше от кога.
- Скъпи Тиодор Корнелиус Къри… Дори не разбирате значението си, което като се замисля е най-хубавата част… Мислех да ви наема като частно лице… срещу заплащане, но както изглежда няма да е необходимо… Бих го нарекъл дори ненужно… Не бихте приели… не и преди да ми напишете разписка в… поне пет екземпляра. – Последва нов смях.
- Колко смешно – каза ядно Тиодор. – Сега ако нямате нищо против…
- Ще затворите, за да продължите писарската работа. Забравих да спомена колко много обичате работата си и… колко много ще ви липсва, ако останете без нея…
Последното прозвуча като заплаха, на която той нямаше да се хване.
- Точно това ще направя сега и нищо и никой не може да ми попречи…
- Тогава преди да затворите ще ви кажа, че… да точно сега… заповедта вече пристига при вас… Носи я един от най-приятните за вас хора – Мариус Спецс… не му се сърдете излишно…
При споменаването на това име Тиодор настръхна чак до косъмчетата на пръстите си. Усети го въпреки дебелите чорапи, които носеше…
- Вече е един етаж под вас – гласът не спираше, отдавна престанал да звучи като гласа уаааааууууу… Сега звучеше като гласа ааааааааааахраггггг… - Изкачва стълбите с пуфтене, но решен да изпълни задачата си… Няма нужда да споменавам, че е усмихнат и изглежда безкрайно щастлив.
- Въпреки всичко, това е една шега и ще я пренебрегна – Тиодор все още опитваше да изглежда спокоен.
- Последно стъпало… На етажа е… Ще изчакам така, за да се насладя на момента…
Тиодор трясна слушалката.
- Грешка… Голямааа грешка… - Промърмори телефона.
- Ти да мълчиш…
В този момент вратата се отвори, запълнена от едрата фигура на Мариус Спецс и още по-едрата му усмивка.
- Неее… - извика Къри, скачайки към телефона. Плонжът му беше дяволски елегантен. Вирнато дупе и изпънати петички. Ако някой треньор от отбора по художествено плуване го беше видял, веднага щеше да го наеме за предстоящата Лятно-есенна олимпиада в Шугър Ривър Сити.
- Дааа… Дааа – Мерлин се забавляваше.
- Върни… го – изпуфтя Къри в залеза на скока си. Приземи се с трясък от другата страна на бюрото.
- Ъ-ъ-ъ… Да’е… Ба и скока му, майна. – Мариус изглеждаше зашеметен от видяното.
Къри надникна иззад ръба на бюрото. Първо се подаде перчема му, следван от разрошените вежди. Накрая се появиха ококорените му сини очи. Гледаха към ръцете на Мариус. Така сякаш в тях нямаше хартия, а тиктакаща бомба.
- Река в Хуландурия… Водоравно. Шест букви… Третата е „а“ – каза Мариус.
Тиодор въздъхна вътрешно. Над ръба се подаде и носът му. Този нос с широки ноздри и щръкнали от него косъмчета.
- Маасун.
- Е, голяма работа си, майна. – Мариус изглеждаше истински щастлив. После задраска припряно във вестника. 1678 Часа – чак сега видя Къри. Кръстословицата на предпоследна страница не беше предизвикателство за него. А и винаги можеше да изчака новия брой, за да види верните отговори. Той предпочиташе последната – с момичетата на времето. Прогнозата никога не беше вярна – спокойно можеше да замени слънце с облаци и дъжд с градушка. На момичета като тези, обаче е простено да грешат, винаги си повтаряше Тиодор с блуждаещ по тях поглед.
- Изкара ми майните, майна – изписука Къри. При падането бандажа, изплетен от козината на андалуски заек се беше впил в задника му.
- Хъ-хъ-хъх…
Този смях описваше най-точно Мариус Спецс. От него правите косъмчета по Тиодор се накъдряха, а другите се изправяха. Отгоре на всичко му беше и началник. За Къри да имаш началник смеещ се така си беше равносилно на епилация с мидени черупки.
- Няма ли да отговориш, майна?
Мариус посочи към слушалката в ръката на Тиодор. Последния продължаваше да я стиска като мърлява котка за врата.
- Дай му пътната си карта – Мерилин изглежда не искаше да чака повече.
- Аха… Дам…
- Но първо му обясни как да я използва. Ще се изгуби и неможем го открием после. – Мерилин се изсмя отново и Къри откри, че предпочита смеха на Мариус, пред този от слушалката. Мидената епилация беше заменена от акупунктура с пирони.
Мариус, който продължаваше да стои на прага – наполовина вътре, наполовина вън – бръкна в задния си джоб и измъкна картата си. Метна я към Къри. Тя се завъртя във въздуха, плесна го по челото и тупна на бюрото.
- Казваш адреса и накрая – Антикондукто… Хъ-хъ-хъх, майна.
Тиодор не искаше повече този смях да си играе с окосмяването му. Там долу беше особено неприятно, съчетано с втъкнатите слипове.
А денят беше започнал така прекрасно. Чаша кафе седем в едно, рязане на нокти и преглед на колонката за запознанства в десета възраст. Дори съседката от горния етаж, виеща всяка сутрин срещу мъжа си мълчеше. Добре, че не вие и вечер по луната, често благодареше Тиодор.
А сега? Сега нещата приличаха на кухнята му, когато беше забравил тенджерата с фасул на котлона, докато чакаше да разбере дали Освалдо е дядо на любимата си Алонсита. И дали любимата му кобила Анушка ще роди близнаци. Това беше в 3282-ри епизод. Оттогава и гръмналия боб бяха изминали още около петстотин епизода и все още не беше ясно.
Тиодор пусна слушалката върху картата и придърпа тирантите си. Не искаше да изгуби някъде панталоните си. А и нямаше вяра на магични неща, особено пък на пътни карти.
- Дядо Мънчо петдесет и шест – каза Мерлин. – Антикондукто…
Все пак единият му тирант се откопча, пляскайки го по челото.

Освалдо

Хорхералдо Ал-мадуро, известен с артистичния си псевдоним Освалдо, лежеше отпуснат в хамака си, отпивайки с наслада Зелена енергия Айс Би. От зелена чаша със зелена сламка. Въобще той обичаше зеленото.
Къщата, на верандата, на която бе опнал хамака беше зелена. Паркета беше зелен. Стените. Водата в басейна и тоалетното казанче. Та дори и кучето му – специална рядка порода зелен хамстериер.
Преди два дни бяха завършили снимките на десети сезон на сериала, направил го звезда – Каубоите могат да плачат. Десет сезона по петстотин епизода. Правеше пет хиляди. Кравата най-после беше родила. Тризнаци както се оказа. Хрумване на няколко от стотината сценаристи. И не беше дядо на любимата си. Така че можеха да се гушкат и целуват. Жалко, че сценаристите не бяха по разкрепостени. Можеха поне да му дадат да види гърдите й. Е, надяваше се след още стотина епизода и това да се случи. Въпреки, че си падаше по мъже. Природа, какво да направиш.
Но за пред хората, тоест пред пенсионерките, окупиращи 3D гоблените си, закачени прилежно на най-хубавата и удобна стена, той си беше Освалдо плейбоя. Извън екрана имаше сериозен приятел, Рики Мартъл. За него слагаше винаги най-хубавия си зелен грим и бельо.
Той смукна от енергията, притворил очи. Амебичния му телефон иззвъня с мелодията на любимата му група Грийн Найт. Стреснат, той се задави и закашля. Телефон, хамак и Айс Би не бяха добра комбинация.
- Оххх…
Пръстът му натисна зелената слушалка.
- Алооо – каза. – Ти ли си, бейби мое?
- Не съм ти бейбито – отвърна грапав мъжки глас. Все едно се беше драл на петчасов концерт.
- А искаш ли да бъдеш?
- А ти искаш ли кучето ти да бъде розово на сини точки?
- Грубиян…
- Имам оферта, Хорхе. – Гласът не си губеше времето. – И те съветвам да я обмислиш…
- Аз пък си имам работа, амиго. – Хорхе прекъсна връзката.
- Никой не ми затваря телефона – чу се въпреки всичко от него.
В отговор Хорхе се изплези. После се случиха две неща едновременно. Хамакът се отвърза и тупна на земята заедно с клетия Хорхе-Освалдо. Кучето му – вече розово-синьо доприпка и го близна по носа.
- Оххх, беее… Грубиян… Счупих си нокът… И какво си направил на Освалдиньо?