автор: faidiii

…Тишината и здрачът на тези прозорци
тъжовни
със петна от мухи и с бразди
от прахът и дъждът и звънът,
звънът на големия стенен часовник,
сякаш тежките стъпки на близката Смърт…
Атанас Далчев

1.
Той стоеше тук отдавна.
Стоеше си без да тиктака. Мъртъв и прашен. Навярно някое колелце, може би това на живота, бе предало Богу дух и сега ръждясваше вътре, разнасяйки заразата си из целия часовников организъм.
ДВАНАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТ…
Циферблатът беше запазил като черно бяла снимка последният му миг, час… минута, дори секунда от предишния му живот, изпълнен с монотонно тиктакане.
Беше сам. Забравен и захвърлен заедно с проказата, хранеща се с фините му часовникови части.

2.
Миг преди сребристата лимузина да се вреже в цистерната и всичко наоколо да се превърне в кълбо от огън и нагорещен метал свистящ из въздуха и чупещ околните витрини Катерина Уестън се усмихваше.
Трясъкът разтърси околните сгради и оттекна далече зад тях. От алено жълтите пламъци изкочи горяща гума с трилъчна звезда в средата на изкривената джанта. Затъркаля се по пътя, кривуличейки по осевата линия, докато най после се блъсна в една кола с избити прозорци и падна мъртва на асфалта.
Мъжът и жената в колата също бяха мъртви. Застинали и обгорени с блещукащи в светлината на пожара лица, запазили изненадата върху себе си.
Без да обръща внимание на горещината Ървин тичаше към пламъците, за да се хвърли в тях. Преди да успее да ги достигне, някаква фигура изплува сред огненото море и запристъпва към него.
Катерина, помисли си той. Трябва да спася Катерина…
Две ръце, превърнали се във факли се протегнаха към него, за да го дарят с прегръдка… И той й се отдаде…
Докато се събуждаше от кошмара, Ървин Уестън не спираше да крещи. Беше изритал завивките далече от леглото си, а тялото му беше плувнало в пот.
Часовникът на нощното шкафче го гледаше едва ли не сърдито с червеното си циферблатно око. Четири без петнадесет…
Срещата с управителния съвет на компанията беше след четири часа, а той бе успял да спи едва един. Чувстваше се като пребито куче, при това страдащо от безсъние.
Искаше му се да я отложи, но не можеше. Осъзнаваше го. Прекалено много неща зависеха от нея… Съдбата на компанията и… още какво? Всичко може би.
Проклетата компания! Винаги си мислел преди всичко за нея. Дори след като загуби Катерина, тя отново е на първо място… Имаш деца, мисли за тях… Зарежи всичко и…
Колко пъти вече беше мислил за това. Да остави всичко на Еди и да се оттегли на спокойствие. Винаги нещо го спираше и му нашепваше да не бърза. Но сега положението беше станало нетърпимо и той трябваше да вземе решението, което бе отлагал безброй пъти.
От едната страна стояха Пол и Макс, а от другата компанията, която бе създал от нищото със собствените си ръце.
По средата разбира се стоеше Мориса… Тежеста, която щеше да определи накъде да се наклонят везните.
Времето за избор беше дошло, а той продължаваше да се извърта като хлъзгаво въже в ръцете на моряк.
Може би ще се намери и друго решение… например… например…
Той щракна с пръсти, усмихна се и вдигна телефона си.

3.
Мориса стоеше в дневната, изпънала изящните си крака върху масата, пушейки поредния Давидофф, димящ между изкусителните й устни. Наслада, това изпитваше… Чувството оставащо след добър секс, цигара и питие на дъното на чашата.
Наслада и от чувството да се разхожда гола из новия си дом, получен преди два месеца и около година след срещата си с Ървин и още три след тази с Еди – блестящият заместник… В компанията и леглото й.
Все още грижливо пазеше онзи неделен брой на Ралейс Уийк със заглавието на първа страница, предизвикало алчна усмивка на лицето й.
Трагична смърт!
Катерина Уестън, съпруга на известния индустриалец Ървин Уестън, е загинала тази сутрин при катастрофа…
Пазеше го така, както човек пази печелившия си билет, дори и отдавна да е изхарчил получената сума. А тя не смяташе да спира до тук, когато тегленето на печалбата беше още в самото начало.
Тя смачка цигарата си в пепелника и докато се усмихваше, все още завладяна от спомена, телефонът и иззвъня с любимата й мелодия – дай ми още една причина изпята гърлено от Трейси Чапман. Протегна пръсти и сграбчи нокията си.
Ървин, каза си, кажи ми, че ще се ожениш за мен…
От съседната стая долетя биенето на големия стенен часовник. Шест без двадесет… Но тя не можеше да го види.

4.
В онзи ден, денят в който я срещна, Ърв си бе помислил, че те ще я харесат. Или поне се надяваше да стане така. Да я приемат като онази липсваща част от семейството, която тя трябваше да запълни. Дали това щеше да стане веднага или по-късно, той не знаеше… Можеше само да се надява.
Противно на очакванията му обаче, нещата тръгнаха в съвсем друга посока. Нещо повече – намразиха я! Още от първата им среща с нея. Чувството дойде и не си отиде също като рак, загнездил се в костите.
- Пол… Макс… - бе казал Ърв, когато за пръв път я доведе в дома им, - искам да се запознаете с Мориса.
Те, разбира се, знаеха за какво става въпрос.Вече бяха достатъчно големи, за да могат да разберат истинските подбуди, който го караха да вземе такова решение. Онова, което караше хората толкова бързо да заменят една мама с друга.
- А мама, татко? – каза Пол след кратко колебание и това беше първият сблъсък. – Защо забрави толкова бързо мама? – Макс също беше настръхнал.
- Не съм я забравил, деца… Не съм я забравил… - опитваше се да звучи убедително, сложил ръка на сърцето си. – Бог да се смили над душата й, но хората не могат да живеят постоянно сами, деца… Надявам се – добави, - че тя не би имала нищо против… Дори се радва на нашето щастие, докато ни гледа там отгоре… Сигурен съм в това.
Но те не бяха. Личеше си по погледите им и стиснатите на топка юмручета.
- Не си сигурен в нищо, татко – Макс взе думата. – И ти не си сам… Имаш нас… Но това не ти е достатъчно – добави с глас преливащ от тъга и гняв.
- Деца… - започна Ърв, вече с по-твърд тон, но Мориса го прекъсна.
- Ърв, остави… Те са объркани и аз напълно ги разбирам – прошепна нежно тя, но в гласа й като стомана, проблесна студенина. – Може ли?
Тя се наведе и хвана ръцете им. Деколтето й се разтвори и разкри част от дантеления й сутиен и гръдта й. В този миг те изпитаха отвращение. Сякаш за части от секундата зърнаха другата в нея. Онази хищната, лешояда… Погледнаха право в света на големите, изпълнен с болка и радости, проникнаха в него през алчното й деколте, черен сутиен и розова гръд.
Ще станем ли приятели? – очите й се впиха в лицата им. Хипнотизира ни, така както е хипнотизирала татко, ужасено си помисли Макс.
И двамата замълчаха. Не смееха да отговорят – смутени и объркани. Взирането в този Голям Възрастен Свят, който се повдигаше и спускаше плавно, докосването на хладните й ръце и ментовият й дъх сякаш наистина ги бяха хипнотизирали.
Но щом тя се отдръпна, неполучила отговор, въздействието на всичко това изчезна. Остана само мирисът на мента.

5.
- Деца… масата е сложена – долетя от кухнята.
Пол и Макс се спогледаха и прихнаха. Икономката – пълна симпатична жена на име Грета им подвикваше от половин час, но те все не можеха да оставят играта.
- Ако беше онази другата, нямаше да ни е толкова смешно, Макс.
- Не предизвиквай съдбата, Пол – отвърна Макс и автомобилът му се блъсна в някакво дърво. Той остави джойстика на една страна. Внезапно загуби интерес към играта.
- Кога ли ще се обади татко? Липсва ми…
- И на мен, Пол… И на мен…
- Децааа… - Долетя отново. – Ако не дойдете веднага ще останете гладни. Нямам никакво намерение да топля яденето за трети път.
Те се засмяха отново.
- Наистина огладнях…
- Знаеш ли, Макс… Малко ме е страх…
- Не мисли за това сега – отвърна Макс, без да признае, че и той изпитва същото. Почеса се по бузата и с усмивка установи, че и Пол стори същото еднавременно с него. Ърв им беше разказвал, че връзката между близнаци е много силна и може да се осъществи, дори и да са разделени.
- Ни искам тя да идва тук, Макс…
- Деца…
- Идваме – извикаха едновременно.
Телефонът иззвъня и те се спогледаха.
- Татко – възкликнаха и се втурнаха към апарата.
- Аз съм първи…
- Не, аз…
А телефонът продължаваше да звъни.

6.
Беше избрала точно момента. Право в десетката, бейбиии… Тегленето на числата започваше в онзи слънчев до припадък августовски ден. Сред веселите крясъци на деца и тук-там не толкова веселите подвиквания на изнервени родители. Пред будките за захарен памук, сладолед и парче пица с бира или безалкохолно в зависимост от настроението. Всичко това заглушавано от трясъка на летящите влакчета и писъците оставащи във въздуха зад тях.
- Страх ли ви е? – попита го с предизвикателна усмивка, докато сядаше на свободното място до него. Гърдите й се повдигаха бързо нагоре-надолу, надничащи през изрязаното й деколте. Движение, което той нямаше как да не забележи. Тя просто позволи на чувството, зараждащо се в него, да бъде открито по лесно… Да я усети и пожелае.
- Малко – отвърна той с колебаещ се между очите и деколтето й поглед.
- Малко? – тя се засмя отново и още по-предизвикателно. – Станахме двама. И мен ме е страх… малко. Но с мъж до себе си, придобивам, така да се каже, кураж.
- А аз ще се разтреперя още повече… - Беше гласа на мъжа ловец, взимащ нещата в свои ръце. – Щом до мен стои…
Избуча някаква сирена и последните му думи потънаха някъде в нея, но Мориса вече знаеше – беше захапал. Тя извърна лице и се усмихна отново, но този път усмивката й беше зловеща… Усмивка на хищник.
Влакчето се понесе стремително надолу. После смени посоката и се издигна, докато шумът и вятърът се блъскаха в лицето му. Не спираше да крещи, а в главата му също като скоростното влакче летяха мисли. Страхотна е… Трябва да я имам… О, Боже… Само да успея да сляза от това проклето нещо…
Не предполагаше, че то ще продължи да препуска, но този път в живота му и че ще продължи да се вози крещящ от ужас, докато тя е до него. Неизменно като слънцето и луната.
В цялата тази объркана, спускаща се нагоре-надолу картина
също като гърдите й
той усещаше ръката й, стискаща силно неговата.
Откри, че му харесва.

7.
- Еди…
Ръцете му барабаняха нервно по нощното шкафче, докато чакаше да чуе гласа на блестящия си заместник-управител Едуард Маскот. Винаги излъскан и на линия с хирургически бялата си усмивка.
Прокара пръсти през косата си.
- Ърв… - най-после се чу от другата страна медения глас на Еди. След цяла вечност, както му се стори.
- Къде се губиш? – попита, без да знае, че точно в този момент ръката на Мориса се бе настанила между краката на Еди. Устните й скоро щяха да я последват.
- Навсякъде и никъде, Ърв… Как върви при теб?
- Реших да отложа срещата! – каза го бързо като коментатор на спортно състезание, страхувайки се, че ако се запъне от устата му ще излязат съвсем други думи. Което си беше самата истина. Все пак успя да се справи, дотичвайки до финала.
Последва мълчание.
- Там ли си?
- Ърв… мислиш ли, че…
- Да, точно това си мисля… Сега трябва да затварям. Ще ти звънна по-късно за подробности.
- Ок… - успя само да каже Еди.
- И се обади в офиса… нека Ирма съобщи на останалите.
- Няма нужда… сам ще го направя.
- Както решиш… Сега затварям…
И той наистина затвори, натискайки червената слушалка. С това затвори и една страница от живата си, за да отвори нова.
Изписана с кръв, но все още не го знаеше.

8.
- Фантастично – задъхано каза Мориса, щом най после стъпиха на твърда земя. – Направо невероятно…
- Така си е – отвърна простичко Ървин, без да я изпуска от поглед.
- Хей… - възкликна още по непринудено тя, - Преживяхме цяло приключение, а все още не сме се запознали…
Гърдите й продължаваха да се повдигат и спускат. Нека нека нека, сякаш казваха. Кой би устоял?
- Ърв… Ървин… - За миг се почувства като на първата си среща. Стоящ на ъгъла на улицата, прехвърлящ трескаво в ума си думите, с който да започне, когато тя се появи.
- Мориса… - Стиснаха отново ръце и се засмяха едновременно.
Настаниха се в най-близкото кафене, носещо пророческото име Открий Любовта си. Беше полупразно, както би казал някой – идеално за първа среща, в която да откраднеш първата целувка. Полъхваше лек ветрец, играещ си с косата на Мориса, правейки я още по-красива. Говориха много. Повече тя, той само я слушаше, забил поглед в нейния, оставящ гласа й да се плъзга покрай него.
Прекараха нощта заедно. Любиха се… Пушиха потни и задъхани от една цигара… После пак се любиха…
И така до сутринта.

9.
- Заминавам с децата…
Тя не знаеше какво да каже. За пръв път умът й не можеше да измисли отговор. Думите му поставиха някаква невидима преграда, която тя не можеше да преодолее. В този момент за пръв път изпита паника.
- Къде? – Успя само да каже.
Чу се изпукване. Телефонът всеки момент щеше да се разлети на парчета, толкова силно го стискаше.
- Все още не знам, но ще е хубаво… В това съм сигурен… И си мисля, че сега е момента да си кажем Сбогом…
Почувства се още по-объркана. Ръцете на паниката вече обвиваха врата й, готови всеки момент да стиснат силно. Часовникът в другата стая продължаваше да бие.
Този път някак тревожно.

10.
Не беше баща им.
Беше чичо Еди, който винаги им носеше подаръци, когато идваше на гости. Харесваха го.
Макс беше успял пръв да се добере до слушалката.
- Здравей… - в гласа му имаше известно разочарование, че не е баща им.
Пол стоеше до него, гледайки го с любопитство.
- Да… Страхотно…
Очите му се оживиха, а на лицето му разцъфна усмивка.
- Разбира се… Половин час… Да… Ще сме готови…
Пол ставаше все по-нетърпелив да разбере какво става.
- Ок… Чао…
Макс затвори и се обърна към Пол. Мълчеше. Само в очите му бушуваха плъмъчета, които нямаше как да скрие.
- Няма ли да ми кажеш? – Пол изглеждаше съкрушен.
- Заминавамееее – извика Макс, вдигайки победоносно ръце. После прегърна брат си. Силно, така както само двама братя могат. – Заминаваме с тате… И тя няма да е с нас…
Пол не попита къде, а и нямаше нужда. Важни бяха две неща – където и да отидеха щяха да са с баща си и нея нямаше да я има наоколо.
Това го устройваше напълно.

11.
- Отложи срещата…
Ръцете му си играеха с косата й, докато устните й обикаляха по корема му.
- Това искахме – прошепна тя, отделяйки устни за миг от кожата му. Ръката й се плъзна по гърдите му. – Отпусни се, всичко върви както го планирахме…
- Убедена ли си, че ще ти предложи?
Тя не отговори. Беше заета с далеч по-приятни неща.

12.
Ърв беше излязъл от банята преди половин час. Стоеше седнал на ръба на леглото в хотелската си стая с поглед зареян в пода. В главата му лудуваха хиляди мисли. Дали постъпваше правилно и това ли беше най-доброто решение? Да се довери на…
на Катерина
на жена си
на любовта си
Там в съня тя го прегърна цялата огнена и трептяща. Можеше да се закълне, че все още усеща прегръдката й, че все още чува гласа й. А целувката пареше на устните му.
Спаси ги… Вземи ги и ги спаси… Преди да ти ги е отнела… Преди да ти отнеме всичко… Чакам те тук… Знаеш ли колко е прекрасно… Не се бави…
И после едно име – езерото Солт Лейк… Мемориа… Ще я откриеш…
Винаги беше вярвала в него и сега също нямаше да я разочарова. Надяваше се да не е закъснял.

13.
- Той ме отряза, Еди… Разбираш ли? – Гневът стуеше от гласа й. – Отряза ме…
Еди разбираше отлично. Бяха отрязяли и него. Мечтата да стане шеф, изтръгната от корен.
- Разбирам – промълви.
- Нищо не разбираш… - гневът й се насочваше към него, а това не му харесваше.
- Ще направиш нещо за мен… за нас… - Това не беше молба. Беше заповед… Можеше ли да не й се подчини?
Тя говореше, а той слушаше.

14.
Еди позвъни на вратата на къщата, в която беше прекарал толкова хубави вечери с Ърв и Катерина, споделяйки гостоприемството им. Лицето му беше мъртвешки пребледняло и с мъка накара треперещите си пръсти да натиснат звънеца. Сърцето биеше лудо в гърдите му.
Умът му прехвърляше трескаво, това което предстоеше да направи. Въжето, киселината… пистолета. Не беше забравил нищо, въпреки, че постоянно му се струваше, че точно това е направил. Забравил нещо важно, от което зависеше успеха на всичко.
Измина минута, преди вратата да се отвори. Пълничкото лице на Грета надникна предпазливо навън. После се озари от усмивка.
- Едиии… - той мразеше това. Караше го да се чувства малък и всеки път имаше чувството, че се връща в детството си, когато го оставяха при баба му. Сякаш Грета всеки миг щеше да протегне ръка и да го щипне по бузата, така както правеше баба му, преди да го олигави с беззъби целувки.
- Грета… - Той протегна ръка. Нямаше никакво намерение да й позволи да го прегръща. – Децата готови ли са?
Тя го погледна с изненада.
- Готови за какво, Еди? Още не са обядвали…
- Ърв… Ърв ме помоли да ги взема… Мога ли да вляза… Ще изчакам.
- Нищо не са ми казали. – Тя отвори вратата още, за да му направи място да влезе. – Заповядай, ей сега ще видя къде са…
- Благодаря – промърмори той любезно и прекрачи през прага.
Пистолетът тежеше отзад на колана му.

15.
Единствения начин да ги спасиш…
Оръжието тежеше в ръката му. Усети струйка пот, спускаща се по челото му. Затвори очи. Усети студеното око на дулото, когато го допря до слепоочието си. Не мислеше за нищо, освен за Катерина, Пол и Макс… И за Мемориа естествено, където отново щяха да са заедно…
После натисна спусъка.

16.
Пол и Макс стояха разтреперани един до друг в стаята си. Почти прегърнати. На мястото на гардероба сега стоеше голям стенен часовник. Магия ли беше или шега? Нямаха време да мислят за това.
Когато той се появи, тичайте към часовника без да се обръщате назад…
Отдолу изтрещя изтрел. Ако можеха да погледнат щяха да видят тялото на Грета, проснато в кухнята. Застреляна в тила и Еди, надвесен над нея. Скоро щеше да тръгне да ги търси… Да ги намери и…

17.
Може би в този миг нямаше нищо невероятно… Може би.
Или всъщност имаше…
Странно, призрачно и митично.
Беше като врата. Достатъчно голяма, за да преминат през нея. От процепите лъхаше и се процеждаше тъмнина, примесена със застоял въздух, изпълнен със суеверие и древен ужас, пренесен през вековете от стар, по-стар от самото време магьосник.
Не беше ли това неговия дом? Неговата изпълнена със загадки крепост, превърнала се и в негова гробница. Дали скелетът му лежеше някъде вътре, покрит с прах и забрава със тъжни очни кухини, взиращи се уплашено в непрогледната вселена, която ги обграждаше.
Дали духът му, търсещ успокоение и пощада, не се криеше в тъмните ъгли, вдигнал невидимите си ръце в молитва за прошка и спасение.
Дали?
Оставаше им да проверят.

18.
Еди се изкачваше по стълбите нагоре. Пистолетът лежеше в ръката му. В погледа му нямаше нищо друго освен безумие… Лудост… И съвършена убеденост, че трябва да ги открие. И двамата.
- Идваммм и ще ви намеря – извика задъхано. – Единия под леглото, другия в гардероба… Да си играем ли искате… Чичо Еди ще ви намери, където и да се криете…
Спря пред вратата на стаята им. В него вече не беше останало нищо човешко.
Абсолютно нищо.

19.
Те пристъпиха през прага с онова така присъщо за възрастта им любопитство. Макс отпред, Пол зад него. Светлият правоъгълник остана зад тях, постепенно смалявайки се, за да се превърне постепенно в малка бяла точка.
- Пол… кибрита… - изшептя Макс. – Взе ли кибрита?
- Съняваш ли се? – отвърна.
Бръкна в джоба си, но преди да успее да измъкне картончето с кибрита от тъмнината се разнесе биенето на часовника. Идваше някъде отпред. Странно и митично.
Усетиха, че светът, от който идваха – онзи, изпълнен изпълнен с премного болка и осеян тук там със зрънца щастие и радост, с купчини опадали листа и вечно зелени борове и ели… с хищни деколтета и усмивки казващи Обичам те – беше изчезнал.
Биенето на часовника се смеси с конски тропот. От очите на Пол се спуснаха малки бързи поточета… Сълзи. Гневни, парещи и солени. Макс стискаше ръката му до побеляване, затворил очи като за молитва.
Митично биене на часовник и още по митичен звук от махало. Усилваше се, докато накрая успя да заглуши тропота на копитата и дори погълна мислите им, проникна в тях и ги отнесе надалеч.

20.
Очите й се стрелкаха уплашено, превърнали се в студени безжизнени камъни. Ръката й се стрелна към пакета Давидофф. Измъкна цигара с треперещите си пръсти и я запали с усилие. Задържа дима и го издиша.
Огледа се като диво подплашено животно, почти сигурна, че там до прозореца ще види изкривените и злокобни сенки на Макс и Пол, дошли да получат своето възмездие. И Ървин щеше да е неотлъчно до тях.
Опита се да отдаде това на съня, от който се изтръгна с опулени невярващи очи и с пот избила навсякъде. Но нещо в нея и казваше, че всичко е истинско и този път няма да се измъкне.
Дори започваше да вярва в това.

21.
Отново беше тихо с някакво чувство на облекчение. Макс отвори очи, очаквайки да види как конете ги връхлитат, но за негово учудване и облекчение вместо мрак, в очите му се блъсна светлина.
Не силна и прекалено ярка, а нормална, напълно естествена и красива. Ръката му продължаваше да стиска тази на Пол, който също стоеше със затворени очи.
- Пол… Пол… Отвори очи…
- Не мога… Страх ме е… Много ме е страх…
- Всичко свърши… Вече можеш…
- Не мога! – още по-разтреперано проплака Пол.
- Можеш! Няма да повярваш…
- Какво?
- Виж сам…
И най после Пол отвори очи. Плахо… Първо едното, после другото, сякаш правейки първи неумели опити да намига.
Не каза нищо, когато отвори и двете, но Макс разбра какво мисли и чувства в този момент.
Той изпитваше същото.

22.
Еди удряше силно по вратата.
- Отваряйте – крещеше, но отвътре не долиташе и звук.
Последва още един удар и той влетя в стаята. Спря в средата й и се огледа. Беше все така тихо. От децата нямаше и следа. Нито под леглото, което преобърна, нито в гардероба… Никъде.
Тогава видя другата врата, която странно как досега бе убягнала от погледа му.
- А ето къде сте ми се скрили, агънца… - усмисвахвайки се зловещо за пореден път.

23.
Мемориа…
Това ли беше?
Надяваха се, докато пристъпваха почти плахо по зелената росна трева. Конете обикаляха кротко около тях с пръхтене. Катерина вървеше заедно с тях и се усмихваше. От избилелите й дънки и карираната й риза се излъчваше бледо сияние.
Без да спира да се усмихва тя се обърна към синовете си.
- Харесва ли ви? – каза и погали със сияещи пръсти лицата им. Приятна и пулсираща топлина плъзна по тях.
- Прекрасно е – отвърнаха те едновременно.
- Винаги, докато… докато бях там отвъд съм си мечтала за нещо такова. – Тя отправи поглед към красивата двуетажна постройка и Ърв, застанал на моравата пред нея и вдигнал ръка за поздрав. На лицето му също грееше усмивка. И сиянието обграждаше и него.
Дълго обикаляха зелените поляни заедно. Крачеха през тях и спомените си останали от Светът Отвъд. Не знаеха колко време е изминало. Дори не бяха сигурни дали тук въобще съществува нещо такова…
Слънцето продължаваше да стои на едно място, застинало като звезда окачена върху коледна елха.
- Красиво е… - Каза Пол. – Въпреки че не е истинско.
- Напротив, истинско е – отвърна Ърв. – И най-хубавото е, че никой не може да ни го отнеме.
- Никога ли не залязва? – замечтано попита Макс. – И винаги ли топли така?
- Винаги…
Усетиха ръцете на майка си върху раменете си, стояща зад тях. Не видяха тревогата изписана на лицето й – толкова необичайна за този свят и така характерна за Света Отвъд. Ако го бяха го сторили щяха да изкрещят от ужас.
- Пол… Макс – тихо промълви тя, връщайки усмивката си. – Елате с нас.
Върнаха се при часовника. Там откъдето бяха дошли.
Дванадесет и четвърт
единствения час, който стоеше там без да помръдва.
- Време е да тръгвате…
Прозвуча им като присъда.
- Ще можем ли да идваме, когато поискаме? – не въпрос, а молба.
Вместо отговор Катерина и Ърв ги прегърнаха едновременно.

24.
Вратата бавно започна да се отваря.
Пантите проскърцаха – провлачено, тъжно и напевно. През разширяващия се отвор нахлу мрак.
Разнесе се
митично
биене на часовник и тя изкрещя.
И продължи да крещи, докато конския тропот не заглуши и последния звук, изтръгващ се от гърлото й.

25.
Еди отвори вратата, която за негово учудване не беше заключена. От лесно по-лесно, каза си и пристъпи напред.

26.
Вървяха към Света отвъд.
И докато тъмнината ги обгръщаше те плачеха както никога до сега.

27.
Бяха хиляди. Тъпчеха я, оставяйки дълбоки следи по нея с копитата си. В рамката на вратата се появи някакво сияние. В мига, вкойто нещо в нея окончателно се скъса и тя се втурна напред през конете, протегнала ръце.
Не е възможно… Не е… Ървин… ти кучи…
Най после го достигна и заби пръсти в гърлото му.

28.
Мориса спри…
Само това успя да си помисли Еди… Да го извика на ум., преди пръстите й да потънат в гръкляна му. Размазано гъргорене се изтръгна от него, докато тя го изтръгваше.
Той протегна инстиктивно ръце, мятащ се като безглаво пиле и с последно отчаяно усилие извъртя главата й. Чу се изпращяване…
Звукът от тиквата на пепеляшка, пусната от високо и разбиваща се на хиляди парченца. От мрака изплува грозно плешиво лице и с дрезгав смях то грабна душите им и ги отнесе.

29.
Пол и Макс стояха пред къщата и гледаха след линейките. Светлините им проблясваха в нощта, докато отнасяха Мориса, Еди и Грета далече от тях и живота им.
Около алеята все още се мотаеха полицаи, но скоро и те щяха да си тръгнат. Случаят за тях беше ясен и нямаше какво повече да правят тук. Сигурно вече мислеха за това как по скоро да се приберат при жените и децата си.
Но двамата не мислеха за това.
В мислите им бяха само Ърв и Катерина… Сиянието… Конете…
Мислеха за огромния стенен часовник, заспал своя сън на не повече от двайсетина метра от тях. Трябваше само да изкачат стълбите, да преминат през широкия коридор… да отворят вратата на своята стая и…
Те се затичаха натам.