автор: cassyopea

Като туптене на сърце заглъхваш.
Сблъсък на хилядолетни ненаситности.

Начертана следа по пътеките,последвана от
омастилено изтръпване.В мен.И по улицата.
Няма.
Не бих те дала за дъждовна топлина и залък от песен,
река пълноводна с извори под крилото си,
нито за няколко шепи монети(издъхнали сребърници),
тридесет,казват – излъгали са.Безценностите струват
прекалено,всъщност,недостатъчно скъпо(безцветни са),
струват няколко хиляди часовникови завъртания,
и едно пълно около световете ми,палитрено шарени
босонога,сляпа и търсеща в тъмното,опипвам безплътностите
странно как липсата придобива физическа форма.
Казвам ‘’Здравей’’ и я целувам грижовно по малките
странички с тънки редове,както целуват зимните утрини.
Няма.Не бих могла да посмея,не бих
и не искам , жадувам безмерно и жадна ще бъда
а нека слънцето ме опива с лъчите си,молещо за
старата вятърна плоча,въртяща онзи все незаглъхващ рефрен.
Безброй гари с непознати пътници,неузнаваемо познати
и навътре по релсите виещи се,деликатно отнесени
спирали и няколкостотин събуждания по старите,
олющени вече,задъхвания. Няма.
Не бих те сменила.Не искам.
Подмамват ме,търсят те.Чакат и вият вълците
за отчупените небесни парчета,измолват луната
и изплитат с молитвите си мънички стълбици,виещи се
като момински коси нагоре в беззвездията.
Живея и чувствам.Туптя и треперя,въздъхвам и пускам те,
за да се върна,задъхана, с усмивка,скрита по ъглите.
Единствена столетница съм,грешна пред себе си.
Умирам и се раждам прекалено често.
Но в това е силата на недостатъците-слабостите ми
са моите последни останали вечни усещания.
Няма.
Сънувам безсъници и теб,а от пръстите ти капят
сълзите на манастирски икони.Необхватен и чист-като свят.
Пристъпвам в теб-като в храм,и прекръствам се.
Нямам нищо.Безсмъртие.Само тридесет сребърника.