автор: faidiii

Бай Марин – Марин Станчов Събчев по паспорт – се почеса по голото лъскаво теме, наподобяващо на щраусово яйце, стояло прекалено дълго на слънце.
Тупето му се вееше, издигнато нагоре от поривите на априлския вятър, нахлуващ откъм морето. Въпреки прохладата, той се потеше. Толкова силно, че под мишниците и отпред върху ризата на каренца, останала му от онази социалистическа мода, в която всички имаха еднакви дрехи, мебели и усмивки, се бяха образували големи петна.
Беше седнал направо на земята, без да обръща внимание на влагата, проникваща в панталона и гащите му. Вниманието му беше насочено само и единствено към керемидата, която неспокойно въртеше в ръцете си. И към надписа: Стралджа Керамика – 1978. Надписът опонираше на този, татуиран на ръката му – Г.Ч и сърце.
В този момент спомените му се връщаха едновременно към Гинка, първата му голяма любов и вечерта, в която беше натоварил първата партида керемиди в ремаркето, закачено за бледо розовия Москвич. Тръпката беше една и съща. В единия случай можеше да го хване мъжа й, в другия – пазача на строителния обект. После имаше тухли, цимент и варов разтвор. Дървения материал си го беше купил – нямаше как да го качи на москвича. В нито един случай не го хванаха, беше роден с късмет. Повтаряше си го постоянно: Късметлия си ти, Маринчо.
И само допреди час твърдо вярваше в това. Сега, докато гледаше към празното място пред себе си, щастието беше престанало да съществува.

***

Стана рано, решен да избегне градското задръстване и подсвиркванията на онези с лъскавите нови коли, постоянно бързащи за някъде. Ако само можеше да върне времето назад с десетина години, щеше да им даде да се разберат. Тогава имаше власт в ръцете си и дори и в Москвич, никой не можеше да се шегува с него.
Дупките по пътя нямаше как да бъдат избегнати. Виж, това беше нещо, което не се бе променило и някак го радваше, въпреки заплахата изкуственото му чене да излети нанякъде заедно с бъбреците му. Вектрата беше достатъчно раздрънкана и подскачаше като кенгуру по пътя, за разлика от московеца – беше все едно от танк да се качиш на скутер. Атмосферата в купето, обаче си беше онази същата. Бай Марин я пренесе с такова усърдие, сякаш се местеше в нов апартамент. Кучето с подскачаща глава, жълтото гобленче на задното стъкло и, разбира се, ароматизатора Бор, висящ от огледалото за задно виждане, пръскащ все същия почти вечен мирис, причиняващ главоболие.
Някой пак беше изсипал шлюпки от семки в асансьора, хрущящи под обувките му като настъпани хлебарки. Отвън го посрещнаха воят на няколко аларми на коли и лаят на уличните кучета. Група цигани ровеха трескаво в казаните за боклук, за да изпреварят конкуренцията. И над всичко това висеше слънцето, все още хвърлящо немощна топлина. Бай Марин въздъхна, извади гребенчето от задния джоб на панталоните си и приглади мустачките и тупето си. После закрачи към вектрата. Искаше да се махне по-бързо от тук.
Представи си как вече стои на верандата на виличката си и съзерцава морето. Захвърлил костюма, по къси гащи и любимата си моряшка фланелка. После щеше да си направи една хубава салата с домашната ракия собствено производство. С тези мисли в главата си той се намъкна в колата и дори острият мирис на ароматизатора не успя да ги изгони от там. Вектрата запали от първия опит и избълва кълбо сивкав пушек.
Късметлия си ти, Маринчо, каза си той и потегли.

***

Главата на кученцето престана да кима, щом отби от шосето и навлезе в черния път – направо се тресеше, заплашвайки да изхвърчи нанякъде, заедно с ченето му. Затова той стисна уста и не я отвори дори и да изохка, когато главата му се удряше в тавана. Дупките в асфалта определено бяха за предпочитане. Купето се напълни с прах, който го задави, заплашвайки да го задуши. Дори идеята да кара с противогаз му се стори напълно изпълнима. Искаше да се засмее, но не можеше – беше прекалено опасно за зъбите му.
Подскачането и борбата с неравните коловози продължиха още десетина минути. Последен завой и щеше да спре пред вилата, издигната в онова хубаво време, към което мислите му го връщаха постоянно.
Спирачките на опела изръмжаха като премаляла от глад котка. Бай Марин дръпна ръчната за по-сигурно и излезе. Глътна свеж въздух и въздъхна от облекчение. После погледна към мястото където трябваше да се намира вилата и…
Не видя нищо.

***

В началото помисли, че е объркал мястото, но след десетина минути тревожно взиране установи, че не е. Орехът до пътя си беше същия. Морето, което се виждаше също. Всичко си беше еднакво както преди с изключение на вилата и оградата, които липсваха. Все едно беше разгърнал списание „Паралели“, опитвайки се да открие деветте разлики в картинките, преди да премине към загадката на инспектор Стрезов.
Разликите в случая бяха само две и беше меко казано, че се набиваха на очи. Направо бъркаха в тях. А инспектор Стрезов можеше да промърмори: Случаят е ясен, Маринчо… Вилата и оградата ги няма. Отговорът в следващия брой.
Като в някакъв транс той тръгна напред, докато съзнанието му все още опитваше да приеме и осмисли видяното. Стигна там, където до скоро се бе намирала голямата стая, с канапето и гардероба в ъгъла и седна на земята. Пред погледа му се хилна една единствена червена керемида.
Той протегна ръце и я сграбчи.

***

Следващите няколко месеца прекара в тежки размисли и в борба какво да направи. В полицията го изгледаха с насмешка, щом разказа историята си. После се убедиха, че не е толкова смешно, и че дори инспектор Стрезов не може да открие изчезнала вила, да не говорим за сегашната полиция. Делото остана висящо като онази работа в гащите на пенсионер.

***

Накрая на третия месец – края на лятото, той най-сетне се престраши да се качи отново във Вектрата си и да измине пътя към вече празното място. И както се случва често, нещастието никога не идва само, а си има другарче.
Късметът на бай Марин изглежда си бе отишъл окончателно.

***

- Къде си тръгнал, чичо?
Имаше бариера, а пътят до нея вече не извикваше асоциации за противогаз. Беше прясно асфалтиран. До нея се кипреше будка, като ония, в които продаваха вестници, с разликата, че вместо пенсионерка, вътре стоеше едър бодигард. Отвън имаше още един – с черен костюм, очила и камара мускули.
- Аз… а-а-а…
За пръв път от много време насам, Марин Събчев не можеше да намери думите си. Само се взираше нелепо в табелата: Частен имот. Зад нея, някъде в далечината се виждаха морето и, там където се бе намирала вилата му, огромен палат, около който се виеше висока ограда.
- Айде, връщай се, ако нямаш покана…
Бай Марин въздъхна и за пръв път безропотно се подчини. Вектричката го очакваше смирено. Докато вървеше към нея си припомни пророческите думи, които бе научил в казармата, докато постоянно му изчезваха най-различни вещи – Нищо в природата не се губи, само си сменя притежателя.
И дори и инспектор Стрезов щеше да се съгласи.