Къщата на дядо Руси ограждаше обширен и зелен двор откъм запад. Прозорците гледаха пътя към селото на север, големия, подкован с бели дъски чардак пръв посрещаше сутрин слънцето. Дълбоки и хладни изби държаха цялата къща на раменете си. Какво ли нямаше в тяхната потайност.
Дъбови бъчви за вино, черничеви бурета за ракия, ракли пълни с бяло брашно, големи каци за пипереница и зеле, малки качета за трушийки и безброй делви за рачели, маджуни и какво ли още не. Богат човек беше дядо Руси. Земята си даваше на изполица, в задните два двора въдеше кокошки и овце да има какво да готви жена му по празниците и когато е речено да се яде блажинка. По-натам, зад зеления голям двор беше сливовата градина, а на дъното й дядо Руси имаше собствен казан. Когато той нямаше за варене, даваше на други селяни срещу плата да си варят ракията. През двора му пък бяха стаите за ратаите, навеса с голямата пещ и хамбарите. Тежки бяха портите на този имущен дом. Ковани. По средата на голямата порта имаше „око”- виждаше то кой иде от селото, кой от съседната улица и кой чука на портите. Китна градинка посрещаше госта току до малката портичка. Надничаха бяла и синя люляка, грееше божур, зеленика и здравец край дувара, кремък бял и син, гирляндо, кокичета, теменуги и лалета, ширбой и латинки лятос.
Богат беше дядо Руси и на челяд - трима сина и дъщеря. Дъщерята с хубава зестра задоми за свещеник. Големия син Тодор учи в София. Изучи го големи науки и той остана там, в столицата. Средния син Петър задоми за богатска дъщеря, даде му имоти, вдигна му хубава къща. Иван, най-малкия беше тревогата на баща си. Хубавец, снажен, буен, засмян, умен. Живееше му се на Ивана и не му се работеше. Все по кръчмите, все по сборове, все се пилееше някъде, посягаше към чашката често. Чуди се, мая баща му и реши: и за него булка ще търси, да се задоми, да се укроти, на баща си дела да поеме, живота си да уреди. Избра му дядо Руси лична мома. Не беше от богат род, но не беше и бедна. Красавица и тиха. Стъкната и винаги пременена, дума рядко казваше, тихом се смееше и когато дигнеше поглед нагоре сърца топеше, кръв разиграваше.
Мина сватбата, уж се укроти Иван, уж вечер при булката се прибираше, уж все след нея ходеше. Булката пък тиха, на свекървата помага, шета из къщи. Случихме - мислеше дядо Руси. Хубава булкааа, хубава, късмет има тоя Иван, че я взехме. Така мислеше баща му и попоглеждаше изотдолу Булката.
Времето вървеше Иван все така из къщи, не работеше, започна пак до кръчмите да прескача, по сборове самин,без Булката. Една нощ не се завърна. Никой не знаеше къде е. Аверите му от кръчмата да излиза го видели, Булката в къщи да влиза не го видяла. Ден, два минаха, дядо Руси сложи жълтиците в пояса и осъмна пред полицейското в близкия градец. Знаеха се с шефа там, приказваха. В селото се получи хабер,че Иван заминал за Америка. Поръчал на баща му да кажат: заминавам и няма да се върна, баща ми знае защо.
Минаваха годините. Иван наистина не се върна, писма не пращаше, пари никакви. Булката остана при свекър и свекърва. Все така бяла, пременена, тиха и с ония чудни големи очи, които рядко повдигаше и с оня тихичък тъй сладък смях. Виновни се чувстваха пред нея всички и всички се грижеха за нея. Стария свекър, девера Петър, че и свещеника, мъжът на Ивановата сестра, все дохадяха да „помагат”, да я наглеждат, да видят има ли нужда от нещо, нещо липсва ли й?. Спомина се баба Русевица тихо както бе живяла, остана дядо Руси сам в голямата къща със снахата. Гледаше го тя, готвеше му ,шеташе и все по-накипрена ходеше, жълтиците на наниза й все повече ставаха.
Изпратиха и дядо Руси от този свят. Тогава плъзна оная дума из селото: посегнал бил свекъра на снахата и затова забягнал сина му в Америка и повече не рачил да се върне. Хорски уста, мож ли ги затвори?
Булката изживя целия си живот сама в голямата къща, която дядо Руси й даде и никой не възрази от челядта му. Остана нито мома с момите, нито вдовица с вдовиците, нито парясана с парясаните. Не се оплака, не сподели. Все така дрехите по нея с ръка непипнати, все с бяла кърпа на главата като було, години подрънкваха пендарите на пазвата й, после ги скри нейде надълбоко, смехът й все тихичък и подлудяващ, очите й все дълбоки и изгарящи. Идваха мъже, носеха кой през кой по-големи дарове, по-пълни чанти, искаха я, думаха й, надяваха се. Посрещаше ги, слушаше ги усмихнато свела глава. Похапваха, посръбваха, изпращаше ги до големите ковани порти и нищо не им обещаваше. Никого не върна, никому не обеща, никого не взе, макар, че в годините властите оправиха положението й.Мъжът й, останал невъзвращенец, можеше да сключи нов брак, да се омъжи. Такъв беше закона.
Измина се живота на Булката. Един ден и тя склопи очи сама в красивата къща с голям чардак и зелени дворове. Години стоя къщата все така горда и все поглеждаше по пътя към селото. Никой не идеше вече към нея, никой не похлопа на портите й. Наследниците на Булката бяха много - племенници, внуци на братовчедите й, безброй. Скараха се като всички многобройни наследници, не можаха да разделят големия имот, не можаха да продадат къщата. Започнаха да се надлъгват и надхитряват. Един разгради високите дувари и отнесе камъните за новата си къща. Друг разпокри старите турски керемиди и с тях покри новата си вила в стар стил. Цигани, видели безстопанствената къща разковаха дебелите хубави греди и стоплиха циганчетата си през една зима. Къщата не издържа и рухна. Останаха да стърчат само дебелите каменни зидове на дълбоките изби. Двора тревяса, старите сливови дървета спряха да раждат, изпочупиха клони от старост и тежки снегове, руините обраснаха с бъзе и коприва.
Само комшийката отсреща разказваше,че понякога вечер й се виждала Булката, все така пременена и с бялата кърпа като було, да обикаля край руините, през трънаците в двора и тихо да потъва в сливовата градина. Кой знае, може и така да е. Замина си от тоя свят заедно с Булката и дядо Руси тайната за заминаването на Ивана чак в далечна Америка, за безбрачието на Булката до края на живота й и за подаръка от свекъра й - къщата и цялото му имане.
Тази тъжна и тъмна история ми разказаха руините на дядо русевата къща, един ден когато се прибирах в бащиния ми дом.
Какво ли не помнят старите и изоставени къщи, рухнали от времето, какво ли не разказват в дългите си самотни нощи…
Историята е истинска, разказваше се под сурдинка, а Булката живя в детските ми години недалече от моя бащин дом.
Милка Маркова