автор: Avis_Rara_83

Той ли, Дяволът, седнал на моето рамо
пак шепти, че не си ти за мен
и, че скоро в душата ми зима скована
ще замести горещия ден...

Той ли хвърля в лицето ми истини сиви
и мечтите ми стрива на прах,
а душата ми, клетата, в ужас се свива
задушена в тъмница от страх.

Може би е така, може би твърде късно
стигнах до този брод възмечтан...
Колко листове празни преди туй откъснах
в календара на своята длан...

Но душата ми - вижте я - с трепет притиска
тази роза последна на лятото,
и напук на бодливата пареща истина
още вярва тя в чудото, святото...

Пряко всички закони страха си отива
и възкръсва надеждата в мен,
стискам своята роза тъй сладко-бодлива
с дъх на щастие в летния ден.

И напук на студената зимна угроза
хищно впила пак в мене ръце -
пазя летния дъх на последната роза
с чистотата на своето сърце!