автор: Faustina

Боже мой, непознат и далечен,
в този свят на невяра обречен,
в този свят от утеха лишен,
Тебе питам във тоз днешен ден:
Боже мой, как света сътвори?
Плод ли бе той на Твои игри
или Твойто набърчено чело,
на твореца товара поело,
се потеше във труд немислим
над въпрос, дотогаз нерешим?

Боже мой, как човека създаде,
как така после той те предаде
с вяра в себе си Тебе забравил,
в любопитство покой изоставил?
Как така после прати му много
бури мрачни и жарки тревоги
и как той всеки път пак сполучи,
без от тях мъдростта да научи?

Боже мой, недостигнат и вечен,
как така от човек бе изречен
онзи страшен кодекс на човека
с който змията облече елека
на съдник по право и мощ
и на Ева не даде ни грош? –
Била грешна, била и предателка...
Как змията с Адам стана приятелка
и роди и змийчета, и хали
и в свирепи световни скандали
прати брат срещу брата навеки,
а пък тя се изплъзна полека
и на хората гледа с насмешка,
овълчени, приведени просешки,
а тя с кожух от човешки съдби
живот си живее без страх и борби?

Боже мой, ненадминат и свят,
дай на брата пак обичния брат,
дай на гладния залък надежда,
дай му вяра, от която проглежда,
дай му поглед за бъдния ден,
за да бъде честит, окрилен,
за да бъде отново човек,
от змията откраднатия елек
на правда и мощ да си върне,
за да може той пак да Те зърне,
за да знае – светът е и негов, и Твой,
да потърси, намери и вкуси покой!