снимка
В 6.30h сутринта небето е все още черно, докато пътуваме за Априлци през Троян/пътят през с. Казачево е затворен поради ремонт/ставаме свидетели на изсветляването му в цветовете на сиво- розовата гама. Излизаме от кв. Острец и продължаваме докъдето ни позволява марката на автомобила по трошокаменния , издълбан от атмосферните влияния и автомобилите с висока проходимост, път. Днес е 17 септември – ден на Св. София и трите й дъщери Вяра, Надежда, Любов.Денят обещава да е мек и приятен за прехода, който сме планирали да извървим. Лятото се е укротило и смекчило лъчите си, които не падат вече така косо и въпреки че все още упорито напича в обедните часове , не опалва всичко, до което се докосне. Мъдро сме си разпределили времето за амбициозното начинание, в което стъпваме заедно с утрото. В 7.30h е напълно светло, оставяме автомобила, нарамваме раниците и поемаме изкачването до х. Тъжа – Кадемлийското пръскало – х. Триглав – Бабското пръскало. В рамките на един ден трябва да се върнем обратно. Луната все още стои в западната част на небосклона, прилича на току-що изпредено пухкаво кълбо домашна вълна, което търкулнато от вселенския кръговрат отказва да продължи пътя си и с насмешка наблюдава вярата в успеха на начинанието, надеждата, която е двигателната ни сила, щедро подклаждана от любовта към природата и стремежът за пълно сливане с пейзажа.
Сутринта е хладна и с удоволствие отбелязваме, че се движим доста бързо. След един час слънчевият жълтък се е излюпил напълно и отхвърлил широк разкрач по дневната си траектория.Фактът, че двете светила – от изток слънцето, на запад луната ни съпровождат в прехода налива допълнително ентусиазъм и зениците ни екзалтирано святкат от превъзбуда. До х. Тъжа не спираме за почивка, само на Тодоровата чешма, аляският маламут - Чародей, който ни придружава навсякъде и на следващия ден ще навърши една година и осем месеца, жадно и продължително пие вода. След като подминаваме станцията на МВР, на х. Тъжа пристигаме в 9.30h. Взели сме разстоянието за два часа, което е добър резултат и обещава изпълнението на целия план да е успешно. Оттук е един от най-достъпните маршрути при изкачването на в. Ботев от северната страна, дори през зимата. От опит не се доверявам много на указателните табели в планината, но според тази пред нас до х. Рай прехода е едва шест часа. Обещавам си следващия път да проверя и продължаваме по завидно добрия макадамов път за село Тъжа. В дясната страна подминаваме занемарената х. Мандрата и не след дълго стигаме до разклон : на ляво за х. Мазалат, ние поемаме на дясно , където след около един час трябва да стигнем до Кадемлийското пръскало. Движим се по живописния Русалийски проход, който е най-висок в Централния Балкан - 1520м.н.в. В посока на х. Мазалат е в. Голям Кадемлия – 2276м.н.в. Слизайки от северната страна по пътя за село Тъжа, пръскалото ще се падне от лявата ни страна на р. Кадемлийска, която е десен приток на р. Тъжа в Централен Балкан.
Русалийският проход е известен още като Марин проход и разделя двата най-високи старопланински масива – Ботевския/връх Ботев – 2376м.н.в./ и Триглавския/връх Голям Кадемлия – 2276м.н.в./ . Над Априлци се намира и известния връх Марагидик – 1889м.н.в., за който се носят много сказания и легенди. Името Мара Гидик означава „хубавата Мара“ и произлиза от легендата за княгиня Мара - сестра на цар Иван Шишман . Обречена за харема на султан Мурад на път за Одрин, пожелала да погледне родината си от върха, изкачила се и мъката по поробеното отечество в очите й потекла като бисерни сълзи. Те дали живот на река Тъжа и на името на върха и прохода източно от него - Марин проход. Друго предание разказва за сестрата на Крали Марко – Мара. Според което, при нашествието на турците помага на брат си в отбраната на прохода и загива в скалистите пазви на върха .Трета легенда нашепва за смела българка от този край, хвърлила се в бездните и намерила смъртта, за да се спаси от поругаването на поробителите. И още една, за хубавата и капризна мома Мара, която обещала да стане невеста на този момък, който на ръце я изнесе на челото на стръмния връх. Мнозина опитвали и не успели, накрая Добрил войвода, на когото е кръстен връх Добрила, изнася хубавата българка, но умира от изтощение.
Вървим по сенчестия и много приятен за разходка път, все едно сме по алея в градски парк, на който от лявата страна се спускат редица, попресъхнали и изпити от лятото водоскоци. В 10.30h. пред нас се разтваря приказно-красивата гледка на Кадемлийския водопад. Разположен в подножието на връх Триглав, местност Смесите, Средна Стара планина на височина 1356м. , с височина на водната струя седемдесет и седем метра/ Видимското пръскало е с височина осемдесет метра/. Под пръскалото има буен карстов извор и малка пещера, в която до късно през лятото се запазва лед. В движение изхлузвам раницата и повеждам Чародей по масивните хлъзгави камъни към сърцето на устремената, разбиващата се в скалите вода, чиято мощ бумти в ушите ми, завира клокочеща и пенеща се по вените ми, мами ме в царството на стихията, в друг паралелен свят. Изкачването е опасно, камъните върху които стъпваме са подвижни и Чари започва да скимти уплашено, отказвайки да ме следва. С усилие го издърпвам по черните скали и се озоваваме пред три метрова висока , гладка и мокра канара, полирана от устремения пад на водата, по която не откривам нито едно място , за което да се захвана. Тук грохота на разбиващата се над главите ни вода е толкова силен, че не чувам дори собствения си ускорен от екзалтация пулс. Нетърпеливо изчаквам бившите си колеги, някои от които ме следват в катеренето, изправена пред непреодолимата, безмълвна твърд на скалата. Първият, който стига до мен, прочита трескавия, неумолим поглед, който го заставя да подложи ръцете си, стъпвам на тях, без да сме разменили и една дума, и след миг ме изхвърля върху скалата. Няма къде да се задържа, камъните и скалната твърд , върху която лежа са шлифовани късове лед, само на педи от лицето ми вледеняващата до изтръпване на сетивата вода се разбива със страшна сила и пръските й – натрошени замръзнали шила се посипват и забиват в мен. Не смея да си поема дъх, за да не се пързулна надолу , не зная дали колегата ще успее да ме хване и задържи, не мога да стоя дълго неподвижна, защото крайниците ми бързо изстиват и стават нечувствителни. Не зная как, като по чудо, почти се изправям и успявам да се хвана за черната гръд на скалата в ляво, припълзявам по колене и се прикривам зад един камък, където металните остриета на водните шпаги не се изстрелват върху ми. Вадя фотоапарата и започвам да правя снимки. За миг дори ми става приятно, разумът отдавна се е самоизключил и подвластна на неконтролируема чувствена наслада се разпадам за мига в емоцията.
В Рила водопадите се характеризират като скакавици, в Родопите – падала, в Стара планина са известни като пръскала, носещи особеността на природния феномен – в стремглавия си полет надолу, водата се разбива в искрящ воден прах и милиони пръски. Когато слънчевите лъчи се пречупват през тях под различен ъгъл, усещането за приказната нереалност на пейзажа се допълва от безбройните цветове и тонове, родени от фриволната игра на светлината с водата. Това магично свещенодействие се случва пред очите ми. Оставам прекалено дълго – тридесет минути, поради което получавам силно главоболие, но не мисля за обратното слизане по скалата. Разбирам, че съм измръзнала по вкочанелите ми пръсти, с които не успявам да прибера фотоапарата в калъфа. Надвесвам се над скалата, за да дам знак, че слизам, лягам върху хлъзгавата й гръд, която ме пързулва в рецете на колегата.
Без да обръщам внимание на охлузванията, в 11h тръгваме от Кадемлийския водопад. Според суеверия докосването до пръскалото носи късмет и щастие, тайничко и скришом се усмихвам в себе си, не се докоснах до него, аз имах преживяване с пръскалото.
Енергизирана от стихийната красота на Кадемлийския водопад неусетно за мен сме стигнали до х. Триглав в 12h. Изглежда по-зле от х. Тъжа и занемарената х. Мандрата, но гостоприемните стопани ни показват пътеката за Бабския водопад, като ни изпращат чак до портата. След тридесетина минути стигаме до р. Бабска, която извира от седловината на в.Кадемлия/2276м.н.в./ и в.Малък Кадемлия/2226м.н.в./. Най-високата точка от целия преход е преди Бабското пръскало – 1470м.н.в., а огледната площадка от южната му част е на 1248м.н.в. Пренебрегваме забранителния знак на екопътеката и се изкачваме до площадката. Виждаме мостчето, по което преминахме реката и второ, което е върху самия водопад. Бързо се връщаме обратно и яхваме водопада, седнали върху дъските на мостчето в 12.30h. Р. Бабска подсилена от ручеи и бързеи се спуска по стръмния скат на каменни прагове, водни каскади и вирове, прехвърля скалния ръб и стремглаво се хвърля в пропаста под краката ни. Височината на Бабския водопад е петдесет и четири метра.
Тук правим дълга почивка и в 14h тръгваме обратно. Изпращат ни кехлибарено-златните прегорели от слънцето треви, вплели в косите си лилави тлъсти съцветия на есенни минзухари и прецъфтели гроздове от магарешки бодли, които с наситените си цветове замъгляват и без това опиянените ни от красота сетива. На връщане спираме на Кадемлийското пръскало, за краткото време на един поклон в душата си и благодарност за щедростта на природата към нас. При х. Мандрата изпиваме последното кафе и следващата ни спирка е чак по пътеката на изобилието , където тридесет минути берем едри , узрели, къпини, чийто тръпчив сок се стича по ръцете и устните ни, оставяйки винено-карминени следи.
В 18.30h минути сме до паркирания автомобил, който послушно ни отвежда у дома. По пътя поръчвам пици за всички. Небето отново сменя тоновете на цветовата си гама, меките розово-сиви отблясъци потъват в гранитните нюанси на пристъпващата вечер. Разкършени от вървенето, щастливо уморени, някой приготвя салата, друг се занимава с Чародей, а аз извъртявам набързо палачинки, чийто пълнеж са разбити на сняг белтъци смесени с дъхавите собственоръчно набрани само преди няколко минути къпини.
Единадесет часа, поради които си струва да се живее.