автор: alida

Празник е. Средата на септември. Все още мирише на море.

А есента се е спряла на светофара и тихо наблюдава празника. И никак не бърза.
София празнува своя ден. Денят на вярата, надеждата и любовта. И на онази тяхна майка, дето гротескно е разперила широко ръцете си над града, между скъпите банка, хотел, магазин и църквата някъде долу...,които също като нея са символи на вечния град.
Но е празник за пореден път. И е топло, живо, хубаво...
И тази вечер шареният град е музика и синя светлина...заря, фонтани...
И всички сме едни крадци на времето и си крадем по цигански от лято, есенно - от розови чорапки-бебешки, от пластмасовите камиончета, по средата на Витошка, от бирите на немците по кръчмите, от шума на влюбените целувки, от калъфите на уличните музиканти, от мириса на печената царевица, от колелетата на велосипедите, от препълнените кофи и тук-там хвърчащите боклуци, от подаръците на именяците, от „Честито” –то на столичаните, (в повече), от звуците на всички сцени, от думите на незнайния певец –
„ ...Ще останем...Магия някаква около нас се случва...”
И като в странна бяла магия една маса привлича – пребрадена просякиня, сключила ръце във благодарност, пред празните си чинии, във скъпо празнично заведение, седи нахранена и щастлива до две модерни момичета и изрича без глас – „ Благодаря Ви!”
Защото сигурно все пак е Вяра, защото може би е и Надежда, защото кой знае трябва и да е Любов.
А кестените дето все възпявам попрецъфтели, днес са още толкова рошави. Леко тъжно се усмихват, тук-там зелени, но рошави.
Тези вечни дървета, олицетворения на есенната любов, като че ли танцуват буги или свирят джаз, във неповторимата вечер.

Тази есен е тук по-добра и изпълнена цялата със смисъл.