автор: LeoBedrosian

С последната лястовица
отлетя и лятото,
замина си безгрижието.
Слънчевото зайче прескочи
от ключа Сол на Фа
и рошавия врабец
закряска фалшиво
подплашен от мокра есен.

Септември узря и
напълни гроздето с оси.
Ябълката в двора
поруменя от есенен свян,
нетежа, а плодовете
я пожалиха и закапаха.

Доволни стършели
пируват в гнили присади,
а пчелите се щурат
между напечени хризантеми
и презрели сливи
в неведение за
идващата зима.

В златната есен
със сребърни коси
и напукани пети
допушвам фаса
на доволното си лято
и мълча, да не подплаша
тишината на зряла смокиня.

Същата оная смокиня
под която се радвах
на веселата, гола пролет
с узряло за любов тяло
и ухаещи на момина
сълза устни.

А в уюта на слънчевия
дом със зелените капаци
и камъка на прага
спят плодовете ни
руменобузи и рошави
като врабците,
недовършили всичките
пакости, недоизпили
нектара на младостта.

Спят и чакат времето
да излетят към
Юга на своя живот,
по своята Via Pontica
към лятото си
и към Необхвата
на Вечността.