автор: petinka

Една тъга простира се към мен -
на спомените дългата ръка.
И сякаш за последно ме зове -
към бездната поела съм сама.

Сама, за да оставя бегъл спомен
във тъмното на някой ъгъл сив
или сълза - като изтръгнат корен -
ръка, забита някога в пръстта.

Сред мозъчните клетки на забравата
ще се намери ли поне една
стаена, жива, още непогребана,
мъничка, за мен проронена, сълза?

И няма ли я, аз ще я потърся
в очите ви, с онази светлина...
Дълбоко ще я скътам - да ме топли
надеждата, че тук не съм сама.