автор: verysmallanimal

- Айде, ма, води го! Как тъй не ще – удари му един в мусурата, то ш‘ са ъсне само... айде, че ми омаляха ръцете!
Гласът е силен и ясен – прониква през спуснатите пердета и измъква Домусчиев от съня рязко, като тапа от бутилка. В жалък опит да поспи още малко той се обръща на другата страна и се завива презглава, но и това не помага – тупурдията под прозореца продължава. Какво правят тия хора бе,няма ли сън за тях, нощ няма ли – ядосва се и с пъшкане става от леглото. Отива до прозореца, дърпа пердето и го отваря със замах. Ярката слънчева светлина го рязва през очите и той стои няколко мига така – полуослепял, с разтуптяно сърце. Отвън Димо Жебата и Стана, жена му, впрягат магарето в каруцата и, по техния си обичай, викат като изоглавени за всяко нещо.
- Какво става бе, Димо, какво сте се развикали по никое време? – опитва се да е спокоен, но му се ще да грабне една от брадвите, подпряни на каруцата и да ги изпозаколи.
- Аааа, комшу! Добр‘утро! – Димо пали цигара и се хили нагоре към сънения Домусчиев – Ми на, за дърва ще ходим, ама с тая мойта само ядове – страх я било от магарето, страшните да я тръшнат дано!
От съседния двор излиза Стана, понесла голяма бохча и бадъм с вода. Мъжът ѝ се пресяга, взима багажа и го мята в каруцата:
- Я кое време стана! Давай да тръгваме, че сега ще удари камбаната!
И наистина, в този момент църковната камбана започва да бие за утрина. Звукът се понася над селото и обявява началото на неделния ден. Димо плясва магарето с поводите и каруцата потегля с трополене. Не изминали и пет метра, той спира каруцата и се обръща назад, към все още стоящия на прозореца Домусчиев:
- И, комшу, да знаеш – другата неделя ще изнасяме година на тати, бог да го прости. Ако си тука, ела – имам една ракийка, дето не е за изпускане!
Домусчиев вяло махва с ръка и се облакътява на прозореца – то се е видяло, че няма да се спи, ами да му се проветри малко главата. Денят обещава да е горещ – небето е без едничко облаче, въздухът е тежък и неподвижен. След няколко минути се връща до леглото и сяда на него. Погледът му пада върху нощното шкафче, където се мъдри празна бутилка – тя му беше другар снощи и тъпата болка в слепоочията е следствие от нейната компания. Прозява се широко, става и се запътва към банята. Топла вода няма – бойлерът изгоря миналия месец и той все не намира време да го оправи. Студената вода спира дъха му и за миг му се струва, че ще получи инфаркт, но пък го събужда напълно само след няколко секунди под душа. Изкача гол и мокър от банята и отива в кухнята. Хапва на крак парче хляб и домат, взима два аспирина и не след дълго светът наоколо не изглежда вече толкова ужасен. Облича се и излиза на чердака – дъските и перилата са лакирани с тъмен лак, на стената висят няколко шарени паници, а под стрехата – нанизи от сухи чушки. Чердакът е просторен и в единия му край се кипри дъбова маса с шест стола – за вечеря „на теферич“, както казваше жена му.
Петър Домусчиев е инженер, шеф на отдел в едно министерство. Не беше лесно да стигне до там – той, селското момче, трябваше да положи доста усилия, за да остане в София след университета и до скоро мислеше, че положението му си е струвало мъките. До скоро. Знаеше, беше чел за кризата на средната възраст, но когато тази криза съвпадна със заминаването на сина му в Германия и забежките на благоверната му съпруга с неин по-млад колега, му дойде множко. Жена му, като повечето жени, беше амбициозна за сметка на мъжа си – непрекъснато го ръчкаше и буташе нагоре в службата. А каяк се върви нагоре – с много работа и често премълчаване на истината. И не беше само това – издигането в йерархията означаваше срещи с важни хора, а важните хора трябваше да видят едно солидно и заможно семейство Домусчиеви. Така се пръкна идеята родната му къща в балканското селце да стане вила. Стана – с доста пари и труд, с нелепо разхвърляни тук и там „битови“ предмети. Тук канеха гости за „уикендите“, тук демонстрираха как неговата „селяния“ – пак нейна дума – се превръща в „корени“. Гражданка е жена му – от Варна – русолява, стройна и...зла. Поне за него е така. С годините запази фигурата си, тихото презрение към Петър и снобизма си. Добродушният и бавен Петър Домусчиев не обичаше шумните компании, не го влечеше тъй нареченият светски живот. Дори и на висок пост, той предпочиташе няколкото стари приятели, с които редовно се събираха в кварталното капанче на чаша вино. С тях нямаше нужда да се чуди какво да каже, да внимава да не изтърси някоя глупост. Говореха бавно, мълчаха много и оставяха нещата на интуитивното разбирателство. Съвсем други бяха „соаретата“ – след като се олигавеха с целувки и лицемерни възклицания, приятелките на жена му се впускаха в обсъждане на „последния пърформанс“ на еди-кой си и цените на разни там Армани – Мармани, а мъжете им си мереха...кой каквото има – обикновено колите и познанствата със силните на деня. Неписано правило беше Петър да се занимава с напитките и сандвичите. С удоволствие го правеше, застоявайки се дълго в кухнята, а и те не забелязваха липсата му. Най-тежко му беше, когато трябваше да водят такива компании на село – притесняваше се и от предвзетите си гости, и от съселяните си, които зад вежливите си усмивки криеха неодобрение към охранените мъже и жени в лъскавите коли, почти заприщили малката уличка.
В едиин такъв ден, когато бяха повели шумната компания нагоре по реката, жена му реши, че е време да опита нещо ново, да бъде в тон с приятелките си.
Видя ги случайно, докато събираше съчки за огъня – жена му и нейният колега се натискаха под едно дърво. Никога не беше мислил за това, не знаеше дали това е първата ѝ афера или е имало други преди това. Стресна се, но с изненада откри, че не го боли. Постоя, погледа ги иззад храстите, после махна с ръка и се присъедини към останалите. Беше му все едно.
Опитваше се, когато може, да не ходи по вилите на другите – шикалкавеше, че не е добре или има много работа, само и само да остане сам, на спокойствие. В такива дни обичаше да иде на село, да се види с приятели от детството или просто да се затвори в къщата и да се напие. Както тази седмица.
- Мамка му! – изругава безадресно и слиза долу на двора.
Под асмата го чака косачката – старата червена косачка, която той обича и не дава дума да се издума за купуване на нова. Опръскана е тук-там с вар и прилича на калинка. Обича си я той точно такава – оплескана с вар, поочукана. Трябва да окоси – там, където навремето майка му имаше лехи със зеленчуци и цветя, сега е трева. Изкорениха всичко и засяха райграс. Така правели цивилизованите хора, казваше жена му и не искаше да чуе възраженията на Петър, че цивилизованите хора надали ядат трева.
- Хайде, Калинке, да вървим – промърморва на косачката и дърпа въженцето.
Машинката се закашля и весело запърпорва. Започва от тая страна, дето е откъм димови и постепенно се приближава до оградата, която го дели с другите им съседи. На един корен косачката запъва и угасва. Петър решава да си почине и запалва цигара.
- Добро утро, Петьо!
Вдига глава и вижда през плета Марчето да простира. Захапала две щипки, тя му помахва с ръка:
- Лесна ти е на теб работата с тая трева! Няма копан, няма нищо!
- Ааа...здрасти, Марче, как си? Велко върна ли се?
Пораснаха по комшийски, но тя беше по-малка от него, та не играеха често заедно. А после той замина – първо в казармата, после в София и се виждаха от дъжд на вятър.
- А, Велко...няма го Велко – хареса му в тая Гърция и хич не се и обажда. Праща по някой лев, колкото да не е без хич, ама... Ей на, три години стана как е заминал...
С гръб към него, тя се навежда да вземе дреха от легена и басмяната ѝ рокля открива закръглени, бели бедра. Марчето има селски тен – до коленете краката ѝ са като боядисани с орехова шума, а нагоре са много бели. Така е и с ръцете, забелязва Петър, който незнайно защо не може да откъсне очи от жената. Сега тя е с лице към него и когато се повдига на пръсти, за да простре дрехата, гърдите ѝ се разлюляват предизвикателно. Петър е смутен – какво се е зазяпал в жената като невидял? Пристъпва от крак на крак и се чуди какво да каже. Усетила, сякаш, притеснението му, Марчето се опитва да закопчее още едно копче над пазвата си. Копче, обаче, няма и тя се засмива:
- Как съм се нагласила и аз със тая стара дрипа, ама на – нали из къщи шетам, та... Пък съм и самичка – децата са у бабини си...Знаеш как е.
Сега той вижда, че един кучешки зъб липсва в устата ѝ. Но усмивката ѝ е толкова... Хубава? Добра? Искрена? Петър не знае. Продължава да я гледа втренчено, а цигарата опарва устните му. Жената оправя с несъзнателно движение косата си и отпуска ръце. Стоят така един дълъг миг, вгледани един в друг, а после тя отново се навежда за друга дреха – взима я с една ръка, а с другата придържа роклята на гърдите си. Махни си ръката – ще му се да извика. Тръсва глава засрамен.
- Аз ще...с косачката щото... – ужасен е от глупостите, които дрънка и се навежда да дръпне въженцето на мотора.
Когато вдига глава вижда, че Марчето се е приближила до плета. Бръсва пак паднали кичури от косата си и тихо казва:
- Имам...има мекици...и мляко. Ако искаш...ако си гладен, да ти сложа?
Петър преглъща сухо, навел очи. А когато я поглежда разбира, че няма да коси повече. Няма да коси, защото я иска. Иска тази жена с един паднал зъб и кафяво-бели бедра. Иска я така, както никога не е искал жена си. Или която и да е друга. Дланите му са потни и той нервно ги избърсва в панталона. Пристъпва към плета, очите му са тъжни, въпреки малко кривата усмивка:
- Самотия...
Бузите на Марчето са пламнали:
- Ами живее ли се самичко бе, Петьо...то живот ли е...
Без да съзнава какво прави, Петър с едно движение прескача ниския плет, а жената малко стреснато отстъпва крачка назад. След това се засмива и го хваща за ръка. Смехът ѝ се слива със звука на църковната камбана, която пак бие – види се, службата е свършила. Двамата минават по плочите под асмата и влизат в къщата.
Камбаната е замлъкнала. На въжето, между прострените дрехи е кацнал смехът на Марчето и ги разлюлява като вятър.