автор: meiia

Всяка година някой извършва
Октомврийска революция в живота ми.
А аз, далеч от цинизма на едрия капитал
в душата, в отношенията, в превъзходствата
и най-вече в превъзходителните степени,
далеч и от благовидния му благотворителен образ,
се опитвам хаотично да спася реда
в себе си, в любовите си, в правата си
да бъда точно такава, каквато се мога сега.
Обаче времето е неумолимо и самО се твори
на цикли, на прескочи кобили, на паузи,
на други измерения, ако трябва,
само за да реабилитира цялото си безсмислие
пред наивници като мен, търсещи Смисъла.
И аз вярвам! А някой се разполага в хола ми,
превръща го в гостилница, а спалнята ми
в бардак за чувства недоизносени или изхабени,
нелустросани дори за първична употреба.
После идват редица военни преврати, наложителни
и поради това наложени ми, и превръшат
любовта в наложница, оставена да живее...
Влитат и хладнокръвните хунти, с вечерния час
за любовта ми, счупили пръстите й върху пианото,
обявили всичко нелогично извън закона.
И когато тъкмо изплувам над нещата,
ме събужда не будилник а терористична атака
насред сърцето, срязала нишките на Ариадна-
после иди, че се намирай в себе си,
в космоса, още по-малко в някого другиго.
А онези окръглени като ябълка на изкушението думи
"Искай и ще ти се даде", и искай, и искай...
първо ми отнемат рая, за да ми го връщат услужливо
на порции, докато ми се налага да се издрапам
по собствената си висока ограда - живият плет,
избуял в доверията, сред които съм си липсвала.
И ме няма - единственият начин да не съм
причина , още по-малко следствие. На искането
Умножете революции по нищо и вижте:,
че този път не се случват. И любовта - също.