автор: sia

Шести септември. Не, няма да говоря за това.
Утре започвам работа след съдебната ваканция.
Целият цирк се завръща...
Заваля дъжд. Излизам на улицата, сядам в първата кръчма.
Аз, моите мисли и чувства. И водката.

Не се обаждам на никой. Никога не съм се смущавала да стоя
сама в кръчмите, което явно е дар, за момиче израснало в село,
от ортодоксален род…
Не знам как съм. Не зная добре ли съм…засмивам се,
едно време един приятел казваше – не знам - значи не…
Преди три дни, помагах на мои скъпи близки, бяха купили петдесет килограма
чушки, първо вадихме дръжките, мале, не си спомням да съм
вършила отдавна толкова физическа работа, но ми беше така приятно…
После бате запали някаква газова бутилка и с някакво там устройство
на някаква ламарина тръгна да изпича чушките.
И изведнъж тази бутилка лумна в огън.
Дори не зная дали се уплаших в първия миг.
Просто станах от стола и гледах. Само знаех, че е много, много опасно.
Не съм ползвала газ, не зная какво да правя с нея.
Не тръгнах да бягам.
Докато кака не се развика – ще гръмне, ще гръмне, бегайте.
И тримата тръгнахме в различни посоки – всеки от своята позиция.
Преди да се обърна да тръгна към вратата, видях как пламъкът почти
хваща бате, чух някъде в мен някаква мисъл какво ще хвърлим върху него
за да гасим, ако оцелеем…
После тя, уж беше тръгнала, видях как хвърля първо стол, после
изтривалката пред вратата върху бутилката, пламъкът падна,
бързо изключи газта.
После се засмя.
Чак сега си давам сметка – тя викаше, че ще гръмне и да бягаме, а е мислила
как да спаси всички и всичко – съпруга си, мен, къщата,
къщата на съседите, и разбира се – неизмерната мъка на дъщеря си…

Чудя се дали да пия още. Кака не обича алкохола.
Това е един от много малкото й недостатъци… Всъщност не се сещам за друг.
Дъждът е още. Ще пия още една за нея, тя ще ми прости.

И как не – преди три дни и всъщност от всеки ден, от днес,
както някъде четох,
започва целият ми останал живот.

....................
Благодяря ти.