автор: verysmallanimal

Традицията е като старата обувка – с поожулени бомбета и изядени токове, но пък удобна. Държи те здраво на земята, не прави мазоли и ти напомня за дългия път, който си извървял.
Традициите (както и старите обувки) не бива да се изхвърлят с лека ръка – те са онзи калъп, в който сме израснали и правят живота по-предсказуем. Като малки възглавнички по дивана, те ни подпират от тук-от там и поддържат илюзията, че артритът е нещо, което не се отнася до нас. Дали ще е петъчното кино или неделният обяд, все едно – това, което на младини сме наричали окови, сега е котва, която не дава на вятъра да ни отнесе нанякъде.
Имаме си и ние с Арата традиции. Една от тях е всеки месец да ходим до Бяла, при Мустафата. Мустафата ми е съученик от началното училище и тогавашен махленски съотборник. Играехме футбол на широкото място зад киното – понякога с гумена, понякога с истинска, кожена топка, но винаги с много хъс. И досега помня един речитатив, с който постоянните ни противници ни дразнеха:
Хип-хип, ура! Бихме ги двайсе на дванайсе!
Кой той? Ний – аз, Али, Амед и Гоше!
Това беше отдавна. Мустафата се ожени в Бяла, направи си там къща и започна работа като рибар на едно РК. После слезе от кораба и дочака пенсия в ремонтната работилница. И през всички тези години се опитвахме да не се забравим. И успяхме.
Опелът на Арата тъжно изскърцва, когато спираме пред дворната врата и това е сигнал за Надя (която е Наджмие всъщност) да сложи джезвето на котлона. Влизаме в двора, а тя се подава от лятната кухня:
- Хайде бе, рибари! Моичкият откога се е стъкмил и чака!
Откъм бараката се задава Мустафата, накачулен с такъми. Оглежда ни изпитателно, докато пали цигара и мърмори:
- Глей ги бе, дебелеят ли, дебелеят! Както я карате, догодина ще потопите Звездичката... хайвани! – И ми намига, като кима към Арата.
Глътваме набързо кафето вадим с Арата нашите такъми от багажника и тръгваме към морето. Сеферката – кръстена на дъщерята на Мустафата – Йълдъз, е на вода и ни чака. И водата ни чака – салникът на кардана пуска и лодката бавно се пълни с вода, затова първо правим загрявка с канчета и паници. Изгребваме водата и чакаме Мустафата да се пребори с мотора. Навремето, като го купи, той беше много горд с това Волво Пента, но от тогава минаха доста години и сега пускането му е цяла атракция – чукане, блъскане, молби и псувни.
- Абе, аратлик – подхваща го Арата – гледам, нарисувал си нещо на носа на Звездичката, ама не се сещам какво е.
- Русалка е бе, не виждаш ли! – сумти Мустафата – Мето ми я нарисува миналия месец.
- Ааа, русалкаааа – проточва Арата – пък на мен ми заприлича на чадър. – И се хили.
- Чадър да ти... – в този момент моторът изтраква зловещо, пуска кълбо дим в лицето на Мустафата и заработва.
Мустафата бърше ръце с един парцал и пита:
- Е, какво, към Свети Атанас ли?
Съгласяваме се и лодката плавно обръща нос на юг. Под равномерното кюфкане на волвото се заемаме да приготвим въдиците. А жест на цирков фокусник Арата изважда някакво японско телескопично чудо и очаква реакцията ни.
- Хе, какво ще правиш с тоя кол? – заяжда го Мустафата – да не тренираш за овчарски скок?
Арата се цупи. Взел е въдицата от зет си за да се изфука. Нито той, нито аз сме рибари и тези ни излизания в морето са просто за почивка. Обикновено обсъждаме децата и политиката, припомняме си разни случки от детството. Накрая разделяме това, което Мустафата е хванал с чепаретата и се преструваме, че заслугата е обща. И сега не е по-различно. Мустафата се хвали с Меко, синът му – живее в Германия вече седма година, ожени се там и дете си има.
- И бяло бе, бяло като майка си! – разправя щастливият дядо – Само по носа ще го познаеш, че е наша кръв. Чакам ги след две недели да дойдат – да се понапекат малко, че там нали все студено, в тая Германия.
Снаха му е едно луничаво немско момиче – виждал съм снимки. Много си я харесват те с Надя, само дето не могат да се разбират, та Меко превежда, колкото може. Един по един и ние с Арата разказваме какво ново има при нас. Вече сме на юг от носа и Мустафата гаси мотора. Нахлупили по една сламена шапка, дремем над въдиците и си подхвърляме по някоя дума. Пръчката в ръката ми трепва и пак застава неподвижно. Решавам, че рибата е изяла стръвта и понечвам да се обърна за да взема друга. Погледът ми попада върху нещо кръгло, което се люлее във водата на десетина метра от лодката. Показвам го на останалите. Докато се взираме, течението го приближава към нас.
- Я! Шапка! – Арата се пресяга с телескопа си и издърпва находката – Ехааа, я гледай каква е джиджана!
Шапката е плетена, но от изкуствена материя, широкопола, с широка синя лента. Явно дамска.
- А, вятърът я е духнал от плажа – казвам – и сега някоя стрина се вайка.
- Ти пък отде разбра че е стрина? – Мустафата вдига шапката и я разглежда – Може пък на младо момиче да е.
Слънцето напича, рибата никаква я няма и тази шапка ни е добре дошла. Арам се пресяга, взима я от ръцете на Мустафата, помирисва я и притваря очи. Той е признатият познавач на женската половина от човечеството и ние с интерес очакваме присъдата му.
- Мммм – мирише на зрялост – казва той, все още със затворени очи – някаква...пухкава зрялост...
Поглежда ни, за да се убеди, че внимаваме и продължава:
- Това е жена, а не момиче. И не е бабка, разбира се. Ето това виждам аз – вероятно е чернокоса, с намек за посребряване, къдрава. Ама не като овца, а така – на едри вълни. Естествено, на почивка със семейството си. Две деца и съпруг, който все още я обича и се вслушва в думите ѝ. Защото е интелигентна и с вкус.
Мустафата и аз се смеем. Как пък разбра всичко това, пустият му Арам. Мустафата пали цигара, духва дим в лицето на Арата и казва:
- Абе, голям познавач се извъди бе! Сега да не вземеш да познаеш и как се казва?
- Аз пък държа, че е възрастна жена – упорствам – и, да ви кажа, чужденка. Тежи сигурно сто кила и е червена като рак – нямат мярка тия чужденци, сякаш слънце не са виждали.
Мустафата маха с ръка:
- Я остави тия глупости. Тъй като гледам шапката, знам, че някъде по плажа припка едно девойче – на не повече от петнайсет години и хленчи, че ще слънчаса.
Презрителният поглед, който ни хвърля нашият арбитър елеганторум може да подкоси краката на слон. Ние обаче си го познаваме и не му връзваме кусур. Разглежда етикета от вътрешната страна на шапката и продължава размишленията си на глас:
- Леваци, ето това сте вие, приятелчета мои. Единият – педофил, другият – геронтофил, ей тъй ще ви кажа. Виждате ли тоя етикет, а? Виждате ли го? Почти не се чете фирмата, значи носена е няколко години. От друга страна, лентата е чиста, което ми говори за сериозно отношение на зряла жена към вещите. Следователно, не е някоя изкукала баба, дето ще я оплеска с плажно масло още първия ден. И тогава – схващате ли, умници – излиза, че каквото каже бате ви Арам, това е.
Почесвам се по главата. Логиката на Арата е желязна. Казвам го на Мустафата, а той ме мушка с лакът:
- Желязна, да. То, на нашия всичко му е желязно, освен...нали... – и с недвусмислен жест пояснява думите си.
Арата не се засяга. Него го няма тук – с полупритворени очи той върти шапката в ръце:
- И още мога да ви кажа. Усещам я бе, усещам я тази жена! – посочва периферията – Това не е само заради слънцето...това е характер. Жената заема някакъв относително отговорен пост, среща се с много хора. И се нуждае от малко пространство само за себе си. Скрита под тази периферия. И не само това – тя покровителства, защитава. Не ме гледайте така, ухилени глупчовци! Безволев, отпуснат съпруг, който е оставил всичко в ръцете ѝ, деца, които тя се опитва да предпази от жестокия свят...да! Това е, виждам я! Представям си меките извивки на тялото ѝ, шоколадовата кожа...еееех!
- Тъй както я описваш, започва да ми прилича на жена ти – казвам аз – и особено като каза за съпруга...
Мустафата се разсмива:
- Абе, Ара, ма ти май наистина за Сато говориш, а? Я кажи сега – слушаш ли я тая твоята жена? Щото както я знам, редовно ти прави строева подготовка.
Сега вече всички се смеем. Арата обожава жена си и не дава прашинка да падне върху нея. И се бои малко от нея, защото Сато е дребна, но твърда като камък.
- Ако искаш да знаеш, строевата я правя аз, в леглото – и вирва глава – защото жената има мъж, а не някакъв си...
- Ха! – Мустафата е жегнат от това „някакъв си“ – Какво се фукаш бе, я кажи колко пъти седмично? Щото ние с Наджмие почти всеки...
Арата го прекъсва:
- Преди да започнеш да лъжеш, ще ти го кажа направо – три пъти, три! И никакви пропуски!
Май само аз не съм казал нещо по този така важен въпрос. Прекръствам се мислено:
- Е, че то три пъти си е съвсем нормално, какво толкова. Понякога на Мая ѝ идва множко, ама няма как – без това не може...
На карта е заложена мъжката чест. Или по-скоро онази част от нея, която неизтребимо живее във всеки от нас още от времето, когато нашите прадеди са правели по една резка за всяко покорено женско сърце. А понякога и по няколко резки за едно и също сърце. Наддумването продължава, шапката е забравена. Не стигаме до подробности, но намеците и многозначителните паузи са достатъчни. Ехидни забележки, сръдни и смях се редуват, докато накрая Мустафата казва:
- Момчета, работата е ясна, ами я дай да се прибираме, че ще слънчасаме. – поглежда часовника си и добавя – пък казах на Надя да опече лефер. Има и саламурийка. А мастиката...
Прекъсваме го, като изразяваме недвусмислено съгласието си да седнем час по-скоро на масата. След кратка борба моторът е запален и „Йълдъз“ се поняся обратно към Бяла.
Арам е изправил дългата си въдица на носа като копие, а отгоре е сложил шапката със синята панделка. Приближаваме нудисткия плаж и Мустафата кара близо до брега – мъже сме все пак и не искаме да пропуснем приятната гледка. Тъкмо съм се зазяпал в една русокоса красавица, подскачаща над вълните, когато чуваме, че някой ни вика:
- Ей, рыбаки, ей! Шляпу, мою шляпу нашли?! Еееееййй!
Към нас в плитката вода тромаво се приближава пооплешивял шишко. Коремът му се тресе, а заедно с него и всичко останало, защото е гол, както го е майка родила. Гледаме го втрещени.
- Отдайте, ребята! Отдайте шляпу, а? Ну...
Човекът е на два метра от нас и протяга ръка за шапката си. Струва си човек да има фотоапарат, че да снима лицето на Арата. Той мълчаливо сваля шапката от въдицата и му я хвърля. Руснакът я взима и с щастлива усмивка я нахлупва на главата си, като не спира да сипе благодарности. В лодката е тихо, никой не гледа никого. Мустафата рязко извива руля и насочва сеферката към пристанището. Хвърля последен поглед към махащия след нас мъж и промърморва:
- Меките извивки, а...шоколадова...Трици!